Обичам да го казвам...казвала съм го много пъти, мислила съм го наполовина, може и по-малко, случвало ми се е дори да го почувствам. Ей тва с любовта си е голямо нещо. Но колкото повече живея и се разочаровам, толкова по-малко вярвам и като цяло вече съм разочарована.
Обаче, все пак, стигам до хипотезата, че нощем ми идва вдъхновението да обичам. След като стана сутрнта, вече ми е все тая :) Но хубавото е, че съм оставила няколко човека, които ме карат да не забравя :) Обичам си мойта, сладка, малка, силно потенциална кифличка, Мило вярвай повече в себе си, за мен е от значение! Намерих си и малко вдъхновияващо същество, Майк, благодаря ти! Малката ми, но любима половинка, сестра ми, без нея щях да съм...не знам колко по дяволите. А мъжете... те само развалят всичко. Идват и след като си отидат идват други. Те са само фон...
Аз няма да забравя... и няма да спра да вярвам! Защото има кой да ме накара да продължа...
Или поне за сега :)
