The L word

Л като Любов - колко тривиално!!
Л като лято - топло и уютно, и чакано, и морско!!
Л като Лебедово езеро - дано няма удавени!!
Л като леха - череши,вишни, Крадецът на праскови!
Л като летя - над всичко обичайно, на крилете на радостта..
Л като леговището на лъва - много искаш да си там, ама малко те е страх..
Л като левитация - добре ми звучи тази дума..
Л като люлка - тази, която ти напомня за детската свобода да летиш, да паднеш, да обелиш коляно, да се засмееш избърсвайки сополивия си нос и да продължиш..
Л като лавина - онази дето е много красива за гледане, ама да не си й на пътя, когато се устреми на някъде
Л като лекарство - преди употреба, моля прочетете листовката. Не се препоръчва на лица със слабо сърце, нерви или под определената възраст!!
Л като лоботомия - толкова загубен, че е нужна мозъчна операция!!
Л като ла - мажор, Ода на радостта, пей ми, посвири ми..
Л като Любо, като Любо[В], като Люб[off]. Като началото и краят на деня ми, като усмивката на лицето ми, като радостта и тъгата ми, като сутрешното ми кафе с цигара и сутрешно вечерен оргазъм. Като много тежък махмурлук..Л като Любо..простичко..

любовно ми е

Пише ми се нещо любовно, но ми е малко тъжно. Искам да ти разкажа колко си специялен и колко специална ставам аз, когато те има!!
"Ти си моят Декември (18тият)..усмивката и тъгата си ми..оргазмът и въздишката...целувка и нежност..призрачност...реалност...и любов.."
НЕ знам как стана, как започна, как се случва и още по-млако искам да знам как ще свърши. За свършване си мисля само в един много особен и оргазматичен момент. Друго свършване не ми е важно или значимо..още повече - желано.
Искам да ти разкажа, това как в очите ми има само теб. Как сърцето ми ще се пръсне от теб. Как в усмивката ми си само ти. И с изгевът на слънцето, и със залезът му..всичко е само теб..
Само че всички тези неща ти вече ги знаеш..не съм си замълчавала, а съм ти ги казала. Иронично, парадоксално, пагубно. Няма как да съжаля за това... ТИ всичко трябва да знаеш.
Намерен в online бездушието, което не понасявш. Затворен в думите и надписите ми. Изложен между снимки и видео...ама музикално. И на двамата ни е много концептуално, това с музиката.
Много обичам да мисля и говоря за чувствата си към теб, споделено с теб. Чувството е невъобразимо. След всичката "любов", която съм изписала, няма втора като тази!! Дори леко доближаваща се...всичко е така смешно, бледо..просто НЯМА!! Така е защото си ми любимата мисъл, любимата представа, фантазия, тема.
Знам че съм досадна. Знам колко те изморяват думите ми..и мен ме тормозят. Но като те име, не мога просто да тъна в тишина, защото си като кутия с пиротехника в гърлото ми. Сякаш допрял кибритена клечка до устата ми с готовност, да запалиш фитила..и не само в навечерието на Нова година..
Излято...измноготочено...споделено..сега можеш просто да се обърнеш и да заспиш.Ще те гушна. Ще те погълна в дробовете си (че обичам как миришеш) и ще се опитам да заспя, без да изпадам в подробности и сърцебиене...

Кутия за бисквити

Новото начало! или как да се влюбиш за първи път, как да ревнуваш, да не ревнуваш и да пребориш принципи и природа!?
Кутия от бисквити. От онези, дето са за кафе, следобед на гости у баба. Почти празна кутия, в която са останали най-вкусните. Така се чувствам.
Всичкото усещане на този свят ми е ново. Объркано търся изход или решение..или и двете. Искам да те обичам и да сме последните две бисквити в кутията, която някой забравя някъде в дъното на бабиния бюфет и не се сеща повече. ИСкам да сме щастливи само, без да се нараняваме.. и от тук започва борбата, която е безмислостно жестока!!
Бориш окови и принципи. Започва процес на разпад. Веднага след това, започва чуденето - как да постъпиш правилно..е да, ама как да разбера?!!
Може би ми е вече късно, за толкова силни емоции. Все пак хората са го преживели още едно време, още преди пубертета. Ама всичко ми е ново, различно, непознато. И сега най-после усещам, че имам нужда от помощ. Трябва някак да се справя, за да не предизвикам взрив в бюфета на баба!!
Най-после се обръщам към теб с молба:
Помогни ми!! да бъда за теб другата бисквита, дето те прави съвършен, най-вкусен и единствен. Помогни ми!! и ти за мен да останеш символ на това. Не искам!! Не допускай, някой сладък, мазен, курообразен пълен с крем - еклер, да съсипе прекрасните следобеди в бюфета на баба, в красивата цветна кутия за бисквити!! - това е моят зов, осъзнах, че сама не мога!! Не зная как. За мен всичко е ново!! но го харесвам и си го искам такова!!!

... lame social shomeshit...

Когато свободата се превърна в това да правиш всичко, което не си можел преди....всичко премина в израза - "забраните рухнаха". Живеем в общност, стадни сме, но всъщност сме единаци, стремящи се към идентичност.
В един момент свободата започна да ни идва в повече и започнахме да я превръщаме в индивидуалния си крах. Какво точно ни липсва? Нали ни е свободно?! Свободно ни е, но сме сами! Нека споделим! И това доведе социализирането ни до ексхибиционистична наслада да покажем, как индивидуално се борим за постсоциалистическата си свобода. И някой каза,"Нека бъде facebook, myspace и skype"!! Роди се социалната мрежа. Вечното наблюдение. Вечното показване. Да видим на кой как му е минал деня и какво е днешното му настроение. Колко е разочарован, колко влюбен или къде точно е прекарал - почивката си, празника си или просто weekend-a си. На кой по-точно му пука??!!!
На теб и на мен, защото и ние го правим!! Но ако не го правим си оставаме единаци и никой няма да ни смята за свободни и индивидуални!!!...и това ли ни е свободата????!!!...

Индустрия

Обичам София, тъмна и нощна. Обичам я празна. Обичам я, когато е студена от прозореца на автобуса. Иначе ме подтиска...смачква и захвърля. Не е уютна. Не е топла или близка. Но как свети нощем?!!!! Полъхва една романтична нотка, на познато, на обгрижващо.
Има една арт нишка, нещо висше, нещо духовно..близко...познато и приветстващо. А колко изгубени души е приютила..без да задава въпроси..без да има значение...Като самотен пристан.
Един огромен, пуст, индустриален мегаполис...с уникално сутрешно небе, с прелестни облаци над Витоша.
....загасям си последната цигара, оставям кафето на масата и излизам....там някъде....с теб..някого....

***

I feel like my heart beatin harder faster stronger..but i'm sо blind...so empty...i've got this X sign on my chests...so not fair...

Студено беше..но въпреки това излязох... Чувсвтото на слабост ме бе обзело. Знаех, че не мога да стоя повече на едно и също място. Като разярен тигър в клетка..не ми се получаваше повече... Започнах да правя справка за отминали събития и за новонастъпили случайности.. Е не, не е същото..а колко е по-различно, даже не искам да си го мисля...
Навън валеше и духаше вятър..типично, като за ноември...ама някак си психическата ми нагласа не беше ноемврийска...
Светофарите надолу по улицата светеха в червено.. сякаш вече се бяха наговорили, че няма да ме допуснат да премина..доста неловко всъщност. Ама така е след като не знаеш на къде вървиш, не моеже просто да вървиш...
Някъде по улиците се разнесе песен,...точно като от транзистора на дядо ми от лятната ваканция... тази мисъл доста ме стопли.. но вятъра продължаваше да духа в лицето ми..почувствах се като самотна ледена фигурка в средата на нищото..до като навсякъде наоколо по две, по две, разни фигурки се сгушваха и стопляха...прекратявайки вледенителния процес...

светофарите светнаха още по зловещо червено...още по-забранително...още по-забраняващо..още по-самотно...

But sometimes when it rains
There's no time to do it again
The real me wants to savor it all
In my memory

Bulletproof

започнах да наблюдавам как си свивам цигарите...започнах да внимавам да стават по-адекватни за пушене..по-красиви..по-изпушваеми..с всяка цигара си представям теб..
започнах и да внимавам какво вино пия..че нали искам да ми е вкусно..пък и да не мириша на "винпром"...
започнах да си отварям и затварям телефона нервно..не искам да пиша нещо неподходящо...
започнах и да се замислям дали трябва да те обезпокоявам, че нали всички сме в криза..може ли точно с мен сега да се занимаваш..ами то просто не е удобно...
започнах и да виждам, че и междублоГовото пространство пустее и се е сдобило с големи бурени...точно като тези, които са ми заседнали в гърлото, като се сетя колко ни е дълга историята...
в крайна сметка се бронирах от куршуми и започнах да въртя една и съща песен в плей листа... ама лошото е, че ако някой не реши да сложи край на историята ни..ще продължавам да съм под обстрел..ама тия куршуми само засядат..не излизат и се трупат...нали да може да се трупа желязо в кръвта, че нали е полезно за здравето...пък то пак не е удобно..нали ти нарушавам спокойната депресия с шумните си мисли...ама как няма да е като те всичките за тебе са хоум мейд...

спиралка..малка спиралка

Много тежък афтър, вече два месеца. Цикъл престой в една бездънна и безмислена яма, която освен да унищожава вглабена в собствената си празнота...нищо не прави..само повлича...
Цикъл от ром с редбул, червен афтършок, бири бири бири...и не помня още какво...всчико донесе и всичко си взе после...
Само малко музика остана..но и тя е в такъв безпорядък, че не съм съвсем убедена, че е още само музика..буоб...буоб... и пак и пак..
и самотата ми дойде в повече..направо си стана творчески отпуск от живота...свикнах..после даже ми беше добре...но сега след буламача от екзистенциални, спираловидни отклонения в дъното, започвам да си мисля, че и това го не мога повече...а непукизмът е толкова спокоен..толкова лежерен...и как ставаш темерут...ами не може да не ти пука чак толкова дълго...или може ама не е много удобно..знам ли?!...
И после още по едно...сипи ми че вече се чувствам изтощена от себе си...
Не си тръгвай тази нощ..имам нужда да спя в дупката...а сега всичко ме боли...а дали някога ще спре?..
буоп буоп буоп...ех да....

..

Да се влюбиш е винаги толкова неподходящо. Винаги е толкова осакатяващо. Винаги толкова изпразващо и отнемащо. Неуместно е, но никой не може да обоснове и аргументира наистина това твърдение…усещаш, че имаш нужда това да се случи и въпреки това знаеш, че не можеш да си го позволиш. Твърде скъпо е за месечният ти бюджет.
Толкова е изкушаващо. Всички трепети и свенливостта, и неудобството и всеки откраднат поглед, усмивка, случайното докосване… забелязваш всичко, което се случва на около и същевременно си толкова сляп.. именно това го прави хубаво като чувство.. И онази сладникава болка. Тази болка, която както боли, така те кара да се усмихваш, че дори започваш да се питаш дали не полудяваш…
Кога? Трябва ли ти наистина или и това е самовнушение?

Малката спасителка на мъртвите души

Кая беше отегчена..но дали, защото беше видяла и преживяла всичко или всъщност и се бяха струпали твърде много неща....
Тя беше самотница. Но не истинска. Обичаше да е сама само през определено време от деня...през останалото обичаше да запълва дупки и да спасява света. В компанията на някого разбира се.
Винаги й се случваше да срещне някой счупен, някой изкривен, душевно осквернен, обран от емоции...абе изобщо, някого, когото тя трябваше да спаси. А как точно?! Това тя, никога не знаеше.
Поради простата причина, че тя беше магнит за душевно разбити и силно обременени, предимно мъже, Кая се чувстваше длъжна да присъства в живота им. И наистина да се превърне в нещо като техен спасител. Не че те искаха някой да ги спасява. Не, че тя от своя страна знаеше какво да стори за тях. Но се бореше с вятърни мелници и опитваш е странни еквилибристични умения.
Никога не и омръзваше да обяснява. Скачаше пламенно, размахваше ръце, сякаш още малко и щеше да полети. Отваряше широко очите си. Устата й се разтваряше като изригващ вулкан и думите й, не проповедите й сами се изстрелваха навън и залепваха за лицето на отсрещния човек. Влизаха в ушите му и кантяха. Думи - морални, за ценностите, за несправедливото, кармата, разплатата, желанията....за любовта. Опитваше се да ги превърне в спасителни сламки и да ги раздаде. Това никога не се случи...
След всяка спасителна операция, Кая, се изпразваше от съдържанието си. Ставаше малка и незначителна. Ставаше куха и неспособна на обича. Покрита с пелена от тънки, малки, съвсем прозрачни, кристални сълзи. Тя се затваряше в малкия си замък, на господарка на мъртви души. Обмисляше всичко. Плачеше и се успокояваше. Започваше да се регенерира. След което, събрала нови сили и желание, и вяра, тръгваше да броди навън. Възстановяваше социалния си живот.
Преодоляла и забравила разочарованието на предишния си неуспех, малката господарка се втурваше да спаси новите си мъртви души.

P.S. Маниакалната парадоксална шизофрения на любовта....

Лудата с ключовете 2

Убийството на душата на лудата...

Тя всъщност не беше жертва на обществото...не плащаше данъци за предрасъдаците...Тя сама беше виновна...за каквото не й харесваше... - слабохарактерната й сила да се саморазрушава...Способността й да обича и да се връща в миналото си, за да бъде сигурна, че всичко е в пепел и няма нищо останало...Изникващи въпроси в хаоса... как да се спре..и как да твори, вместо да руши, колко е жалко....

За пореден прочит, тя възроди останките от едно от миналите...не че имаше смисъл, но мазохизмът вътре й крещеше толкова осезателно, че ако можеше да залепи устата му с тиксо, сигурно щеше да я завари с електрожен....

Седи в средата на стаята сама. Угасила светлините на света, лудата палеше клечки кибрит и една след друга ги хвърляше в жертвеника върху останките....
Когато всичко този път изгоря, лудата събра пепелта в шепата си. От очите й се стекоха само две сълзи...много горчиви...Намокриха останките. Тя взе една кутия, изсипа каквото беше останало в нея. Затвори я. После я заключи с един от многото си ключове. Погледна кутията и я остави на рафта при многобройните кутии от миналото, повечето от които заключени....но не всички, разбира се....

6 или [Tequila + fanta Madness]

И изминаха 6 години...колко бързо...или беше бавно...колко неща се промениха от тогава..или пък колко неща се промениха тогава...целия свят заприлича на публичен дом...и всички чувства се превърнаха в порочна страст...с оттеглянето на зимата...всичката сласт се появява на повърхността върху пролетната зелена трева...
Нищо чисто не остана...нищо невинно...всичко се превърна в порок...освен онази малка искрица много дълбоко скрита в същността ни....но тя е толкова потайна че никой не и отдава никакво значение...нея вероятно я няма всъщност...
И как се стигна до там?
Спомняш си че си бил много непорочен...пълен с ценности и вяра в тях....дори се е случвало да вярваш в любовта..но след някое и друго разочарование... някоя и друга празнина за запълване....превръщаш секса в единственото оръжие срещу дупките...запълваш ги и реално не остава за какво да страдаш..... ама така ли е наистина?

...честита 6 годишнина, липса моя....
KoRn - Last Legal Drug


edit: не е романтично...не е толкова възвишено колкото говорят в романите...не е прекрасно и неповторимо и уникално...е добре може и да е неповторимо.....но по същността си е истинска касапница...защото някой прониква в теб...в тялото ти....същевременно и в душата ти..и я изтръгва....завинаги...и после търсенето....никога не я намираш....

...

...i've got this..love issue and this drug problem... or may be it was love problem and drug issue...



"It’s in the water baby, it’s in the pills that pick you up
It’s in the water baby, it’s in the special way we fuck"

Прошката парадокс на приятелските отношения

Колко ли време можем да се само наказваме за грешките си?
А колко време могат да ни наказват хората за грешките ни?
В такъв случай някога чувстваме ли някакъв прошка?
А дали хората от друга страна допускат да ги обвиняваме когато те сгрешат към нас?
Кога приятелството ни може да надделее над човешките ни слабости и по някакъв начин да ни направи равни, които грешим и прощаваме?!
Каква ли е цената да простиш?
А какъв е шанса да повториш грешката на своя приятел, който е сгрешил към теб! Ти не му прощаваш, той не ти прощава....
Кога съумяваме точно да се научим, че хората грешат и ние също... и както ние прощаваме, може би така очакваме, по-скоро се надяваме на нас да ни простят....
А кога не се получава?... и после какво да правим...накъде?

*песните*

Откъслячни моменти от песни....боже защо и как :)
Започне една и ме пращя някъде назад...след нея друга и тя ме отвежда някъде си... само колко моменти...колко битки и поражения и победи....Боже колко различно....и как съм се смяла и как съм плакала и колко болеше.... а сега? и пак се започна, повратности...и пак трябва да си тръгна...и пак ще останат купчина песни и снимки... после ще ги намеря и пак ще си спомням....а как е гадно и колко боли... и не искам... а няма усмивката вече... и бръчки започнаха да се появяват... и от цигарите кожата ми е станала една такава...а от брашното пръстите ми са едни такива... и косата трябва да си отрежа пак.... и пак ми предстои битка... а как съм уморена вече да се боря с духове и вятърни мелници... а как си искам моето си място някъде.... само за мен...пълно с бъдеще и с мен, и с усмивката ми...колко ми липсва...а какво стана с онова момиче с очите като море, които можеха да погълнат целия свят...и с усмивката, която можеше да разтопи цели айсберги.... искам да ги намеря.... и да ги запазя за себе си...завинаги............

Whatever!!

-Не можеш, винаги да казваш whatever! нали знаеш!!
-Всъщност мога!! Трябва да ти кажа, че всички млади хора го правят, при това през цялото време!!
но какво променя това? и какво означава всъщност? и как точно помага да си пречистиш съвестта? и дали наистина можеш винаги да го казваш?

...

Кога ще спра да се влюбвам в миналото си и да разлюбвам настоящето си?
Кога ще се науча, че край значи край?!
Спри да се молиш и да се нараняваш, и да самоубиваш душата си!!!

ПарадоХ

парадоксалната мисъл, която ме вълнува от има няма, известно време... е въпроса с връзките... влюбена си в мъж, който си има приятелка(жена)... 1. нямаш право да се месиш, това е чуждо семейство, чуждо щастие..., но 2. нали имаш право да се бориш за собственото си щастие... тогава къде идва решението, изборът... кое е правилното, 1. да пожертваш щастието си за жена, която не познаваш.... 2. да разрушиш щастието на жена, на чието място е можело да бъдеш... тогава, кой ти казва кое е правилното и кое е грешното...какво се случва от тук...
"чувстваш ли се жертва...чувстваш ли се жертва...мъртва по рождение..."

I Dare You!!

...pool...

На разходка из парка...всяко дърво покрай което минавам, се оказва мъж от миналото ми, всяка пейка- връзка, през която съм минала. Не е лошо до момента, в който осъзнава, че всичко е приключило. Всеки е открил някое свястно момиче, всички са щастливи. Обаче, къде е Хепи Енд-а в релността, по дяволите????????
О не, почакай малко, то и в живота е така... всички, с които съм преминала през етапи от живота си, сега са щастливи...а аз съм на разходка в парка...
А навън вали...няма подслон никъде, накрая просто се отказвам да търся. Примирена, че водата ме е измокрила до кости, продължавам да наблюдавам миналото си... красиво беше, спокойно...лудешко....сега всичко е свършило и аз трябва да се преборя с тъгата и да продължа...
Но се изморих...изморих се да се боря, да търся, да се надявам, да плача....
Сега вече знам, че перфектния е мит...до колкото и белия му кон го няма в реалността...
Не вярвам, че когато съм си тръгвала, съм сгрешила...не съм...но и никой не ме е спрял...значи, не е трябвало и да оставам...

Пресичам алеята в арка и се оказвам на кръстовището...там на тротоара сама всред хората с чадърите...мен нищо не ме предпазва...но съм свикнала да е така...всички светофари са червени, не мога да пресека, а хората вървят и се разминават, целите в черно, всички с чадъри...всички свели погледи в мокрия асфалт... не е лошо...само е безлично...

......аз и миналото...миналото и аз....... не съм сгрешила, че съм си тръгнала, но греша, като се вглеждам в него...там вече не е останало нищо, което да ми е необходимо......

NEXT=====>

...

...колко дълго е завинаги всъщност?!...
...чувствам се омръзнала на себе си...
...твърде ми е дълбока дупката, за да искам да я задълбавам още и още...
...имам нужда от пристан за душевната си и сърдечна лодка...
...не искам да търся вече, а да знам, че съм намерила...
...а колко е голям компромисът със себе си, когато искаш да направиш някого щастлив?...