Cheers Pink Biatches!
Green Myxomorka
сряда, 5 юли 2006 г.
!Pink!
Cheers Pink Biatches!
Разврат след полунощ
Започвам да си мисля, че това е генна заложба, от онези доминантните гени, с хомозиготата и красивия кареотип, ха. Мисля, че понеже не се говори достатъчно за секс и хората още си мислят, че това е табу и се крият в развратните си черупки до полунощ и после пощуряват. Странното е това, че постоянно гледаме секс, рекламите сеправят с цел продажи, а нали нищо не продава по-добре от секса и всепак...това е срямна тема за през деня. Стане ли тъмно, не е така. Падне ли мрака, падат и задръжките, но защо?
То са предложения за бърз, понякога не толкова бърз, секс, за невероятни преживявания, после загрубяват, свирки, шпакли, анален секс, после айде на по бира и после вкъщи и накрая абе лягай пък квото стане. А казват, че романтиката била умряла не е така, колко романтика и любов струи от среднощните желания и предложения. Т, нар. Кални оферти, на които не можеш да откажеш, хахаха, не искам, не мога, да откажа на среднощния разврат J и как бих могла, толкова е примамлив и изкушаващ. Нищо де, аз искам да си остана отчаяна романтичка, която въпреки мръсното си подсъзнание, чака слънцето д се покажа, леко да съмне, и тогава да освободи съзнанието си. Да преплете своето и нечие друго тяло в едно и играта да започне .........
вторник, 4 юли 2006 г.
***
Каква съм аз
Струва ми се непонятно,
Но идеята ми липсва, как да се опиша
За кого се мисля и как може да съм аз
Може да съм малка
Може и да не съм
Може би съм дама
Или някой сън
Вероятно обаче съм просто предмет
Но не принадлжа на никой
Даже на теб
Чудя се защо ли
Никой не смее да ме докосне
Може би защото имам надпис
Чуплива съм и не искам да ме пипа никой
Мисля че съм стара като света
Но съм добре полирана може би не съм
Искам да знам какво съм и от кога седя тукКой ще ме познае и ще ме махне........................................
Приказка за теб
Отивам в старата къща, не знам къде се намира, но си спомням онзи сън, когато я видях, сигурна съм че е още там. А ако знаеш как ми се иска сега да ми дадеш малката си, слаба, красива ръчица и да ме поведеш, ти помниш пътя, знам... липсваш ми когато те няма, винаги е било така, чувствам те близо и така далеч, наистина странно. Продължавам да вървя, стигам до онова мостче, от което искаше да скочиш, когато казваше, че ще се самоубиеш, ако не бъда твоя, колко смешно беше, спомням си го много добре, после те прегърнах и сгушена в теб заспах. Винаги съм те обичала, и съм била твоя, само че не се усмелих да ти го покажа, така че да го усетиш. Мразя се за това...
Продължвам по въображаемата пътека, знам че имаше нещо като път, но сега него виждам, само го усещам. Тъмно е, но очите ти ме водят, усещам хладния въздух с дробовете си, но нищо...паля цигара и я вдишвам дълбоко. Гаден навик, но навик J и ти го споделяше преди, ех къде изчезна, ако беше с мен щеше да ме питаш, какво по дяволите правя тук, по това време, знаеш ли, хм, теб търся. Знам че те загубих тук някъде, но не мога да си спомня къде и за това трябва да се върна до тук и да те намеря!А така ми липсваш сега...Вървя по посоката в която ме водят краката ти, дърпам от никотиновото чудовище и си мисля колко щеше да е хубаво да сме на море, да пече ярко слънцето над нас и ти нежно да се навеждаш над мен и да ме целуваш, мммм.... къщата е близо вече я виждам ясно, същата като в сънищата ми. Голяма, жълта, висока, мрачно-светла, потайна, далечна, сънувана, очакваща ме. Страх ме е, но знам че ако се страхувам ще ми се изсмееш, какво съм дете и как може да ме плаши някаква си къща, ще се yсмихнеш и ще ме поведеш вътре.
Липсва ми лудостта ти, тя ме зареждаше и правеше също толкова луда... дръпвам си от гадната цигара за последен път и я настъпвам, точно пред мен е къщата. Знам че тя ме чака и аз трябва да я удовлетворя.Влизам, там си...знаех си ,че не съм била сама през всичкото това време, тук си ме чакала и си ме учила и водила. Знаех си че ме обичаш още! Ставаш от стола си и ме поглеждаш в очите, както тогава, и ме прегръщаш с прегръдката на вечността.
-Обичам те, завинаги!
-Искам да умра с теб, и ще бъдем заедно и във вечноста...
В къщата където ме отведе снощи беше пълно с призраци! Всичките бяха твои, а ти ми ги беше подарила, за да знам и да помня. Защото ти тежаха и имаше нужда да ги споделиш. Защо избра мен, това не разбрах, но нищо-готова съм за тях. Така на теб ще ти е по-леко, обичам да се чувстваш добре. Призраците са миналото бъдеще, това което прави живота реално жив. И колкото да са болезнени, те все пак живеят. Всичко е покрито с прах, но някак особен, от този, който ти напомня за всичко. Който не ти позволява да забравиш. Липсваш ми, но всичко ми говори за теб. Ти спиш някъде тук, а аз не виждам очите ти, които казват всичко. Те никога не ме оставят сама. Имам нужда от теб, но не искам да ти преча да сънуваш.Босите ми крака, които стъпват по пода, усещат преди. Студено е, но мисълта ме топли. Усмихни се! Обичам да те гледам как блаженно спиш, както малко бебе. Обичам те, спи, ще те целуна когато се събудиш. Не искам да те стресна, толкова си красива. Обчам те, спи! После ще ти кажа... Tрябва да обиколя цялата къща. Знам че всички тайни са тук. Искам да ги видя. Трябва да ги усетя, да знам че са свързанис теб, с преди... Отварям голямата бяла врата, колко много призраци, всички излитат към мен и изчезват. А вътре всяка вещ говори, всяка прашинка, всичко. Те ми разказват приказките на смъртта. Всичко, което си видяла, което си усетила. Казват колко сиобичала, как си се смяла, как си страдала и как си бягала. Но сега всичко е спокойно, те ми казват, че сега си щастлива и че си обичана. Не се страхувай. Аз ще остана тук, при теб. Ще бъдеш обичана и във вечността. Ти си моя свят и аз се нуждая от твоята обич. Всичко в стаята говори, а искам да мълчи, искам да лежа и да мечтая. А прозореца ме вика, шепти, показва твоята душа, очите ти, красиво е. Затварям вратата, трябва да вървя. Трябва да си тръгна. Искам да остана, та ти си тук, обичам да те гледам да те наблюдавам. Искам да обвиеш ръцете ми с коси и да ме задържиш завинаги в плен на спомена, на стихията, на страстта, на себе си. Искам те във вечността. Обичам те!
Затваряйки вратата след себе си, затварям стрницата,но коя...ред е на черната врата в дъното на коридора. Страх ме е, защото е мрачно, обичам тишината, но сега тя ми е враг, плаши ме, искам ръката ти, нека тя ме води и пази. Не мога да се върна на зад. Твърде много съм навлязла в сърцевината, не мога просто така да избягам. Затварям очи и протягам ръката си. Отварям вратата, толкова мрак, толкова тишина, смъртта в била тук, но кога и защо... не искам да знам, страх ме е, къде си, имам нъжда от теб! Влизам вътре, студено е, не искам да затварям вратата, имам нужда от светлина. Очите ми се свиват в мрака. Навсякъде има картини и цветя, но защо е така тъжно. Правя една стъпка, искам да се обърна и да побегна, нещо ме задържа. Усещам дъха ти, тук си. Сърцето ми бие шжасно бързо. Не те виждам, знам че си тук. Просто ме прегърни и ме заведи някъде, където ще сме сами, без призраците и студения мрак, някъде вкъщи.
Усешвам музика във въздуха. Излизам от стаята, не издържам там, искам да те зърна. Тръгвам след нея, а тя ме отвежда на другия етаж. Знам, че си там, но къде... музка от пияно, красива е, напомня ми когато те видях, изплашена, но силна, готова...влизам в стаята с пияното, няма те. Изморена съм, но не мога да те оставя. Знам тук си! Ти ми го каза през ноща, защо ме остави така внезапомно, как да те отркия. Моля те излез, покажи се, стига ме измъчва...Няма те, гледах навсякъде.
Сядам на стълбите пред къщата. Паля последната цигара. Вдишвам дълбоко отровата, тя ме отпраща далеч. Беше топло, лек ветрец, лигавото ми настроение, и силното желание. Открих те, не беше трудно, хм, а исках да го направя. Защо се бе крила толкова време?! Видя ли, не е страшно, просто трябваше време, но аз не мога да ти го дам... красива си, още тогава знаех че ще бъда в твоя плен. И просто така се влюбих. Знаех, че и ти ме обичш...ставам патетична, а ми липсваш и изпадам в немилост. Трябва да те прегърна за последно, не мога да замина просто така, а ти така усилено се криеш. Всичко ми напомня за теб, всичко. Когато се престраши да ме прегърнеш за първи път, а аз така плачех, като дете, и аз не бих се понесла, ако бях встрани, а ти си така нежна и така чувствена... а после, устните ти, не мога да го забравя. Сега имам нужда от същите неща, както и преди, както и винаги, а не мога да те открия. Чувствам че ще заплача като малко дете, но това не би ми помогнало, трябва да събера мислите си, трябва да те открия.Слънцето изчезва така бързо, така внезапомно, сякаш никога го е нямало. А аз не мога да остана тук сама, но къде да ида? Страх ме е, ела, моля те. Затварям очи, и ти си там, точно пред мен. Като сън, сякаш си стояла там през цялото време и си очаквала да се откажа, да си тръгна. Но аз съм дошла за те, немога да се откажа, не съм слаба, ще те докосна, ще стигна до сърцето ти, точно като преди. Унасям се в ладостта на съня. Усещам че силите са ме напуснали вече. Трябва да остана, искам да те видя пак, да те докосна поне за миг. Заспала съм, а дори не знам как се е случило всичко това. Странното е че продължавам да те виждам. А ти ми говориш, но не чувам нищо. Какво ми казваш, прошепни ми го, ще знам... защо изчезваш така, къде отиваш, как да те последвам, чувствам се странно замръзнала, сякаш съм завързана и не мога да избягам. Сякаш са минали седмици, в някаква сладка агония, в която те е нямало, в която ме е нямало мен. Отварям очи провокирана от слънцето. То така примамливо гали очите ми. Усещам го как се плъзга по кожата на лицето ми, по бузите и устните ми. Как милва косата ми. Усмихвам се в съня си. Слънцето гали ръцете ми и сякаш ме приканва да се събудя и да го прегърна. Отварям очите си, заслепено. Сънено ги търкам с пръстите си. Ето те, къде сме, как съм те открила, та нали бях заспала. Не съм ходила, къде е къщата. Ти ме поглеждаш с усмивка...
- Много дълго спа, какво сънува, сменяше усмивката със сълзи и после отново я връщаше, какво се случи?
- Нищо, сънувах теб, но сега си тук и знам, че няма от какво да ме е страх. Обещай ми, че никога няма да ме оставяш!
- Никога!
- Обичам те!
- Знам, глупаче, и аз те обичам.
- Завинаги?
- Да, завинаги!
End of story…
П.С. специални благодарности, на моето вдъхновение, че го има и аз отново мога да пиша. Дано е за по-дълго. Обичам те!
My Darkness
Обожавам да седя в тъмнината, сякаш тя е моята защита. Чувствам се недосегаема, когато мрак покрие тялото ми и само силуетът ми се очертава в сенките... Тогава се чувствам най-силна. Тогава никой не може да ме нарани, сякаш никой не знае, че съм там. Заобиколена от мислите си, които се лутат навсякъде аз създавам новия си живот. Стъпка по стъпка и някой ден ще знам защо....
Тъмнината я свързвам с много неща. Всеки си мисли основно за любовта. Аз си мисля за твоите очи. Каза ми веднъж, че когато си бил малък те са били черни, но аз от както те помня те винаги са били светло зелени, сега са жълти, като на котенце. Аз черните очи си ги спомням от сънищата ми. Сякаш са в пълен контраст с теб. Но не и с теб отвътре. Те са черни от страната на душата ти и жълти от страната на тялото ти.
Сега съм обгърнат в мрака на твоите очи. Те не ме пазят. Дори не ме помнят. Знам обаче, че те са с мен. Бяха в мен, сега са в мен, знам и че винаги ще останат много дълбоко в мен, в моята душа.
И така ти ще останеш момчето с черните очи през нощта, и жълтите през деня, а през останалото време ще останеш момчето, което открадна душата ми, за да има свой живот....
Обичам те....................в моята тъмнина, в моите сънища, в моите мисли, момчето в моя мрак........
понеделник, 3 юли 2006 г.
None
When the sun goes down
and life is turning around
emptyness inside my soul
I'm so alone
I don't know why
just my heart die.......
Принцът от приказките, който винаги закъснява, но все някога се появява, нали? :)
А къде остана моят принц. Онзи, когото сънувам от преди да го срещна, и продължавам да сънувам, много след като изгубих??????????
Много ясно че него вече го няма. Аз не го искам и той вече не ми трябва!!!!!!!!!!!!!!!!!
A когато най-после ще си повярвам, това вече никой не знае, дори и аз..................
"Принц може да чакаш цял живот..но мъж си трябва всеки ден!!"
My new fairy-tale
Днес мисля, че приказките са по-скоро за възрастните от колкото за децата. Когато си малък си склонен да не ги разбираш, а като порастнеш сякаш нямаш нужда от тях, понеже си вече особено наранен и не вярваш в чудеса, и си над тези неща. За мен колкото и да бъда наранявана, това е единственият начин да повярвам отново и да се изправя. Приказките те карат да мечтаеш, е не да вярваш, но мечтите са хубаво нещо понякога :)
Аз все си мисля, че искам моята приказка да бъде по-различна, сякаш Пепеляшка по нов начин или нещо такова. Но аз не съм пепеляшка, нито спящата краставица, нито която и да е от всичките приказни принцеси. Аз съм просто момичето от долината :) колко патетично.... истината е че искам да бъда обичана и обичаща. В търсене на изгубената полоина от душата си, да намеря онова което ми е липсвало през останалото време :).....
.................................
събота, 1 юли 2006 г.
Arlina
НЕ всеки разбира за какво говоря. Трябва да обичаш и разбираш музиката за целта. След години отидох на концерт на Нова Генерация и се докоснах до силата й, просто така. Тя промени личната ми светлина и сега се чувствам, така сякаш не съм сама, когато ги слушам и когато съм най-самотна. Почти като "Doors", но за там знам, че шанс за истинско, живо изпълнение никога няма да имам, поне ми остава факта, че чуя ли музиката потръпвам, знам че отново има някой до мен...