...

И е сиво небето сутрин...още не е изгряло онова топлото...жълтото. После шумът е убийствен. Не мога вече да заспя. Студено ми е. И тази треска...цяла нощ не мигнах и беше тъжно, и беше гадно, и бях сама. А после....кап...кап...кап, отново заваля, така сякаш искаше да каже, че ще отмие нещо тъжно, нещо ненужно. Заваля и беше хубаво. Още ме болеше глава. И сега ме боли. Но вече не вали. Никак, изобщо...липсва ми, мокро е, но е някак по-добре.
Сега е тъмно. Още боли. Дори ми се вие свят, нхо това не променя нещата. Искаше ми се да съм малко по-силна. Да ти ударя шамар. Да си взема душ. Да извикам. Да се усмихна. Не помага. Нищо не помага. Нямам сили. Тъжно-отпаднало ми е.
Ако валеше сега, щеше да е по-хубаво. Щеше да ми напомня. Да не ме оставя да забравя, но а зи без това не мога...не искам...Ако валеше щеше да ме провокира да съм по-силна, може би....