След като обиколих цялата сграда на болницата отвън, открих входа. Много сложна процедура. Сигурна съм, че и банките не ги правят толкова сложни за проникване. Влязох. Студена обстановка, болнична и доста неприятна. В асансьора се изсипват всички налични посетители в този час. Натискам копчето и слизам на етажа изписан в смс-а.
И там врата със слот за магнитна карта. Е нямам. След няколко минути той успява да докуцука при мен и да отвори. Изглежда много тъжен. Нищо, че е било рутинна операция и "всичко ще бъде наред".
Има съквартирант. Видимо разликата във възрастта им е около 30 години. Но може и да е повече.
Много искам да го целуна. Неудобно ми е. Цялата ситуация ми е нелепа. Разсмивам го с глупави шеги. Смее се, боли го. "Опъват ме шевовете". Той се навежда и ме целува. Хем му се иска да ме успокои, хем да успокои себе си.
"Преядoх с фъстъци!! Дадоха ми нош-па и ми казаха, бъбреци и да ходя на лекар утре."
Добре ни е здравеопазването.
В стаята има огромен прозорец. Прави обстановката по-поносима. Цялата планина се вижда. Нищо че е сиво, изглежда добре...
Не ми се тръгва. Много ми е подтискащо в болницата, но никак не искам да го оставя сам. Имайки предвид, че връзката ни беше със срок на годност, пъти по-кратък от колкото би ми било приятно. И срокът изтичаше прекалено бързо.
Целувам го, усмихвам се, за да не се натъжава и се надявам, че ми остават поне още 2 срещи и колкото целувки са ни писани...