Тогава просто го написах, за да може сега да не страдам, но уви... боли ме дори, повече от преди. Смятах да не вярвам вече, но как когато всичко се върти и луната бяга и валят звезди. смятах да не пиша, после спрях, тогава я видях, усмихнах се и отново бях.
Смятах да избягам, не исках да мълча, но как да остана, когато отново заваля. Исках да крещя, но нищо не излезе, само се засмях и продължих да бягам, дано намеря бряг.
Чудех се дали, пишат песни хората, които страдат, та нали страдат, как може да им е до музика и разбрах, лириката помага, бягство е, а не страх. Мислех си, че аз никога не бих могла, да бъда с теб за ден за два, после да си тръгна, сякаш, не ме видя. А когато новият ден настъпи, ти да страдаш, защото сняг заваля, а очите ми вече не са твоя спасителен бряг.
Ще те накарам да се влюбиш, а после ще си ида, ще се върна някой ден, за да видя как си се справил с живота и мисля, не греша, ще си добре, за разлика от мен. Аз само ще си мисля, че тогава е било, не сега.
Тогава просто го написах, надявах се да остане във вечността. Исках ти да страдаш, но шанса си пропилях. Страданието не е начин, глупава игра. Исках ти да страдаш, сега аз останах сама във нощта............
Няма коментари:
Публикуване на коментар