А днес валеше слънце,
после пекна дъжд,
накрая останових, че птиците ходят,
а хората летят.

Жестоката ирония,
кой я спомена.
Виждаш как всичко повтаря се,
а безсилен оставаш и сам.

Гледам очите ти празни,
ръцете треперят,
не знаеш ли ти,
всичко, човече заплаща се,
не е задължително да са пари...

Реших да скъсам с времето,
светофара светна,
колите полетяха,
сянката горката,
остана посредата.

Вятърът забързан,
пак за среща закъснява,
спира се да види,
колко още му остава....

И как накрая се оказа
иронията тъй жестока,
че превърна те в микроб,
тъй бездушен роб...