Приятели

Имало едно време едно мече. Много гушкаво мече. То имало големи златисти очи, влажна муцунка, любопитно и търсещо излъчване.
До като израствало, мечето било много дружелюбно. Искало да опознае всичко, което го заобикаляло и да си намери приятели.
Един ден, до като мечето, на име Ро, се разхождало из гората, срещнало лисицата - Фокси. Тя го заговорила:
- Здравей, Ро, на къде си тръгнал?
-Тръгнал съм да търся приятели. Ти искаш ли да дойдеш с мен?
-Да, защо не. И без друго днес не се очертава ден, в който ще се случи нещо.
И двамата тръгнали да обикалят гората в търсене на приключения и приятели. По пътя си срещнали вълка.
-Здравей Вълчо, с Фокси сме тръгнали на разходка из гората, за да търсим нещо ново. Искаш ли да дойдеш с нас?
- Ами днес бях тръгнал на съвсем безцелна разходка, но смятам, че щеше да ми е скучно. Да, искам да дойда с вас, усмихнал се Вълкът и поел по пътя си с мечето и лисицата.
По пътя си те срещнали и други животинчета - таралежчето, зайчето, еленчето. Всички охотно се съгласявали да тръгнат с дружинката. По пътя си те пеели и се забавлявали. Срещали трудности в преминаването си през рекичката и прекосявайки мостчето над скалите. Но били задружни и заедно преминавали през опасностите. После продължавали пътя си с шеги и смях. Но колкото и да вървели, те не срещали никакви приятели.
Всяко животинче, си имаше представа изградена в съзнанието си, за това какъв трябва да бъде неговия приятел. Следователно нито едно очакване не било оправдано.
Нито едно животинче обаче, в края на приключението не осъзнавало, че именно това са приятелите. Всички онези несъвършени, пълни с недостатъци животинчета крачещи смело и наравно с тях. Тези, които са готови да оставят работата си, за да тръгнат с теб, подкрепяйки те в начинанието ти. И колкото и да сте различни, вие се борите и забавлявате по един и същи начин, заедно...

??????

не го бях планирала, така се стекоха обстоятелствата...като че ли съм знаела коя година кой ден ще ми се падне да остарея...но неусетно се случи, а дори не го усетих, с тази разлика, че май нищо не се е променило, само дето сега започнах да се вглеждам в бръчките си...само дето и очите ми изглеждат по-измъчени, малко по-тъжни...и пак съм в сатурновата дупка, което е объркващо когато знаеш, че вече си пред свършения факт...а колко съм сама всъщност...не съм...а дали....

Малкият принц...как да намериш себе си, когато те няма из хилядите...

- Не - каза малкият принц. - Търся приятели. Какво значи "да опитомиш"?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи "да се обвържеш".
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света...

***

Лисицата млъкна и дълго гледа малкия принц:
- Моля те... опитоми ме! - каза тя.
- На драго сърце - отговори малкият принц, - но нямам много време. Трябва да намеря приятели и да разбера много неща.
- Можеш да разбереш само нещата, които си опитомил - каза лисицата. - Хората вече нямат време да разбират нищо. Купуват от търговците напълно готови неща. Но тъй като няма търговци на приятели, хората вече нямат приятели. Ако искаш приятел, опитоми ме!
- Какво трябва да направя? - попита малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив - обясни лисицата. - Отначало ще седнеш малко по-далеч от мен, така, в тревата. Ще те гледам с крайчеца на окото и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки ден ще можеш да сядаш мако по-близо...

***

- По-добре идвай в един и същи час - каза лисицата. - Ако идваш например в четири следобед, аз още от три часа ще започна да се чувствам щастлива. Колкото повече наближава часът, толкова по-щастлива ще бъда. В четири вече ще се вълнувам и ще се безпокоя, ще открия цената на щастието! Но ако идваш, когато ти хрумне, никога няма да зная за кога да подготвя сърцето си... Необходими са обреди.

***

Ето моята тайна. Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

Предновогодишни равносметки

Пътувам за към цивилизацията. Но нали навън е тъмно и вали, изобщо не се сещам за това къде ще бъда след няколко часа. Още ми е лошо от всичкото изпито вино последните няколко часа и главата ме боли. много ми е неприятно, но това някак си ми помага да помисля за някои неща.
Спомням си измината година, почти по месеци. Сякаш е минала цяла вечност, а не е... Толкова хора срещнах по пътя си. С толкова хора се разделих отминавайки. Сплетени съдби, решения, които съм взела аз или някой друг е взел вместо мен. Не е от значение, важното е че е било и няма да е върне.
Сещам се как изритахме старата 2006-та година и си пожелахме нещо по-добро, по-поносимо и нещо, което ще ни накара да бъдем по-щастливи. Така и стана... Много неща се промениха за мен.
Успях да имам година пълна с приключения, ходения а различни места...хора...събития...страст...любов, обичах и ме обичаха, или поне така твърдяха, знае ли се...
Сега ми се струва пълноценна година, изгубена безметежно по начина, по който само аз си знам на каква цена е било всичко...но бях щастлива...пълноценна...изгубена в себе си, този път, а не в другите...но другите ми липсват, по един или друг начин. Загубих скъпи за мен същества, по безброй причини, но нали така е трябвало да се случи, за добро, да речем...
Сега оценявам всичко и пак не бих се отказала от преживяното...

искаме екзистенцията в нас да се върне точно като предходната година
и ви обичам

- Какво правиш?
- Пуша на терасата.- Животът е гаден!
- Факт! Може ли да дойда?
- Да. И без това не ми се спи.
- Знаеш ли, ние живеем в река. Можеш да мръднеш три метра вляво или вдясно, но никога не можеш да излезеш от реката.
- А защо бягаш толкова от всичко?
- Малката, всичко ти е в главата! Колкото пъти да ти казвам, че материя няма!!

Ако не правиш секс, едно известно време, ти става все едно за него. Забравяш го и не мислиш за него вече. Замисляла ли си се обаче колко главоболие и нервни кризи можеш да излекуваш с него?! Той е нещо като аспирин. А ако е достатъчно екстравагантен, може спокойно да мине за по-квалифицирани скъпи витамини.
Пийте си хапчетата, но ако не знаете кои точно и в каква дозировка, по-добре пийте една студена вода и си лягайте сами. А ако все пак не сте сами…..само с гума!!

Среднощна екзистенция…

Черният принц

С благодарности на Вълка… за вдъхновението :)











Някога, много отдавна когато ангелите господстваха и правеха всичко, което поискат, Черният принц още беше ангел. Горе се деляха на два вида, въпреки че нямаше твърде голяма разлика. Единият вид бяха онези, които правеха добрини и закриляха. Другите не че правеха зло, но те бяха сякаш безразлични към всичко, което се случваше около тях. Те просто избраха да са като стадо от единаци. Не се подчиняваха на каноните и не вършеха нищо полезно. Понякога им се случваше да бродят по земята и да пречат на Кармата да върши своята работа. Те просто я затрудняваха, но не от добри чувства към хората, а просто за развлечение.
Черният принц, беше ангел с потекло. Няколко поколения преди него също бяха ангели, но те бяха от добрите и съвестните. Но Черният принц не се интересуваше от святото си минало. Той се интересуваше само от себе си и беше безскрупулен. Не че го правеше от лоши чувства, той си беше такъв, малко егоист, малко повече социопат. Рядко можеше нещо да го развълнува. Той се грижеше за себе си и единственото, което имаше смисъл за него, неговото изкуство. Единствените създания, които допускаше до себе си бяха двете музи – Меланхолията и Валънтайн. Държеше ги заедно, за да се опитва да ги различава за себе си, но така и не се научи. Те бяха неговите единствени спътници. Никога не ги слушаше, но присъствието им беше твърде осезаемо и той ги чувстваше във всяка една своя постъпка или липсва на такава.
Един ден, водачът на ангелите свика събрание. От онези, по типа на отчетно-изборните, но това имаше за цел да осъди и накаже онези, които вместо да бездействат, вършат себични деяния сред хората. Разбира се главното действащо лице беше именно Черния принц. Той беше този, когото разглеждаха под лупа и трябваше да бъде виновен и наказан. Другите ангели съвестно не правеха нищо полезно, но и не вредяха. Черният принц обаче не можеше да се похвали само с бездействието си. Той рушеше съзнанието на мнозина човешки създание, не с лоша умисъл разбира се, но всичко беше закодирано в неговото изкуство. Той се наслаждаваше да гледа как гори къща, която е подпалил преди миг, а сега човеците от нея бягаха без посока и с виковете си. Той не си даваше ясна сметка, че руши, просто считаше, че когато нещо не върви по план, това го зарежда със сила да твори. Понякога говореше неща, които не са верни, за да създаде хаос в нечии взаимоотношения и наблюдаваше реакциите на човеците отстрани. После записваше всичко в тефтера, който винаги носеше със себе си и по-късно претворяваше случките в музика. Да неговото беше мелодията. Неговата слабост, неговата сила, неговата безпомощност. Някаква хаотична мелодия, която после успяваше да претвори в невероятна творба. Нямаше текстове, музиката беше достатъчно красноречива, за да може да те въведе в настроението на създателя си.
Човешките драми го захранваха и го правеха непобедим. Но въпреки това, никой не съумяваше да го разбере напълно и за това всички го критикуваха. На съвета на ангелите, бе решено, Черния принц да бъде низвергнат. Трябваше да му вземат крилата и да го лишат от силите му и властта, с която беше роден. Той осъзнаваше това и го приемаше не със спокойствие, но с тъжна примиреност. Наказанието му се състоеше и в това, че той трябваше да живее на земята като обикновен човек. Да се научи на техните чувства и да съумее да не изгуби дарбата си свързана с неговото изкуство. Но условието беше, че ако причини щети на някой човек, той ще бъде третиран като обикновен престъпник и никой нямаше да се застъпи за него от ангелите. И съдейки по предишните му прояви, хората щяха да го осъдят на смърт според техните закони. Но за да не бъде твърде строг ангелския съвет, му дадоха възможност на земята да вземе и двете музи. Те нямаше да бъдат музи, нито хора, само някакви вътрешни гласове, които да могат да го направляват или да му дават съвети, ако усетят че е в безизходица, но той не можеше да говори с тях, а само да ги слуша.Това се правеше с оглед да има кой да му помага да се адаптира към живота долу на Земята в случай на нужда.




***


“От днес започва новият ми живот” – събуди се с нежелание и неприятната мисъл в главата си. Още не беше наясно как ще протекат събитията, но имаше желание да разбере. Той не искаше да се поправя или променя. Не се чувстваше виновен за нуждите и стремежите си. Колкото и изкривени да бяха те, той не ги смяташе за лоши.
Събуди се в малък тавански апартамент в центъра на града, в който беше нанесъл най-много щети. Той много добре познаваше града, може би знаеше и кои са хората там. Но в действителност идея си нямаше те какви са. С какви мисли се будят, с какви мисли живеят. Какво ги плаши и какво ги прави силни. Той не знаеше нищо за съдбите им. Отначало поседя седнал в леглото си, след като се опомни, отиде в банята, за да вземе душ и да се опита някак без желание да започне своята нова мисия в живота. Той не харесваш начинанието. Беше му противно, но сякаш осъзнаваше, че няма полза от този бунт, в който живееше до преди това. Облече дрехите си и излезе на разходка из града. Трябваше да започне да опознава “мизерното” съществуване на противните нему обитаващи мястото.
Влезе в едно кафене и си поръча закуска и кафе. Не познаваше традициите им, но имаше странни вътрешни проблясъци, които му подсказваха какво да прави и как да се държи. Той беше крайно дистанциран разбира се, но въпреки това имаше някаква студена учтивост. Хората около него я усещаха, за това и никой не гореше от желание да се задържи близо до неговата аура повече от три минути. Дори това беше смело, ако някой устоеше. Студенината му отблъскваше всички и е го правеше особено доволен. Тя се превръщаше в преграда, която безумно му пречеше.
-Спри да се дърпаш, няма къде да отидеш!! Закован си за това място, за това кротувай и се дръж по-вежливо и сърдечно с хората. Те не хапят, а дори и да го правят, явно е имало за какво. Ако се научиш да бъдеш човек, това ще ни спаси от това ужасно място. Не мисли, че е противно само на теб. – и двете музи сякаш в един глас казваха едно и също нещо. Той не искаше да ги слуша но знаеше, че са прави.
От начало, не му се занимаваше с нищо. Беше се отдал на пиянския си глад и на бездействието си. Надяваше се времето някак си да мине по-бързо и да е свършило наказанието, но сякаш не си даваше сметка, че за да имаш резултати, трябва да положиш някакви усилия. Не искаше да прави нищо, защото дори не знаеше от къде да започне.




***




Една сутрин, излизайки от блока, в който трябваше да живее Черният принц, за малко не настъпи едно улично куче, което се бе свило на кравайче и спеше пред входа. Прост той нямаше навик да гледа къде ходи, както и какво прави или казва. Стъписан от станалото, той спря и се загледа в кучето. То беше на около 4 месеца, много пухкаво, черно-бяло, дълга, но спластена козина. Имаше топли, големи очи. Те издаваха тъга, но в тях имаше и някаква надежда. Нещо се пречупи е него. Толкова умно изглеждаше, че до като го гледаш, всеки момент очакваш, то да ти проговори. Черният принц застана съвсем близо до него, за да може да го разгледа по-добре и за да го помилва. Това странно за него чувство се пораждаше с всеки поглед и се засилваше. Объркващо. Прииска му се да го гушне и да го стопли, да го заведе вкъщи и да го нахрани и изкъпе. Тези мисли започнаха хаотично да прелитат из съзнанието му. Той не знаеше какво става и как да постъпи. След известно колебание, той просто тръгна в някаква посока. Кучето обаче го последва. Посоката беше еднакво незнайна и за двамата, но те усещаха, че пътя им няма да бъде толкова самотен.
След този ден Сид, както принца, нарече кучето, всеки ден беше по следите му. Дори след като мина известно време Сид намери новия си дом. И двамата бяха еднакво самотни и тъжни, объркани и безпомощни, за да могат да заживеят напълно разбрано заедно. Чрез кучето си, низвергнатият ангел започна полека да се доближава до целта си – да разбере хората и да се научи да бъде полезен за всички, освен за задоволяването на собствената си себичност. Въпреки новата си дружба, мъжът чувстваше някакви препятствия по пътя към заветната си цел. Сякаш така и не се сдоби с представата, за това което се изисква от него.
Черният принц научи за четенето на книги и скоро откри, че това е много добър начин да опознаеш онова, с което той искаше да се пребори. Започна да се крие по разни места и да чете книги опитвайки се да запомни все повече и повече информация. Проблема при ученето е, че не можеш само да запомняш, а трябва да си го представяш и да се стараеш да го преживееш или да избягаш от прочетеното. Проблемът беше, че всичко му беше много чуждо, но въпреки това, беше напредък за него опита да се доближи до задачата си.


***



В събота излезе на разходка със Сид. Решиха да отидат до парка и там да поседят на тревата. Искаше му се да се докосне до онова, което наричаха вглъбеност и усещане на емоционално равнище. Седнаха на поляната и двамата зареяха поглед в неизвестното. Тогава Сид стана неспокоен. Започна да нервничи и Черният принц не знаеше как да постъпи. Все пак това беше новото му семейство и той искаше да се грижи за него. Огледа се и тогава край тях мина много красива кучка. Породиста, личеше си от далеч, с дълга, гладка козина, вирната муцунка, махаща с опашка. На врата си имаше окачен кожен нашийник, а на него имаше медалион с името и адреса й. И двамата се загледаха в нея. Тя излъчваше аристократизъм. Тогава на човекът му се прииска, да срещне такова нещо, само че то да бъде като него, човек, а не куче. Започна да размишлява загледан в прекрасното животно. Разбра, че ако успее да го направи, ще стигне много по-близо до решаването на задачата си. Тя ще се влюби в него и ще го научи на всичко, което трябва той да узнае за взаимоотношенията и навиците на хората. Но осъзнаваше, че това не е безкористна постъпка и ако успее да го направи, ще му се върне отгоре. Трябваше да си състави план, чрез който и той е влюбен и тя, но тя да го обучава и да не разбира за неговата тайна, а той в замяна ще се научи да я прави щастлива. Не знаеше от къде да започне търсенето си и за това остана на мястото си. Запали цигара и сложи главата си на зелената трева, като остана загледан в едно облаче, на иначе така ясното небе.
От всички лоши навици на хората, Черният принц успя да овладее алкохола, цигарите. Това, което още не знаеше беше свързано със секса, отношенията между противоположните полове и любовта. Осъзна, че ако попълни именно тези липси, той ще постигне желаното. Скоро щеше да е свободен и да прави пак онези неща, в рутината на ангелския си живот. Това с влюбването още не му беше ясно, нито знаеше къде да търси, нито какво точно. Започна да разказва на Сид, за онова, което си мислеше, имаше нужда от находчивостта на приятеля си.




***



-Ти си моят малък черен демон – повтаряше гласът на жената. Всяка вечер сънуваше някакъв неясен сън. Там му говореше женски глас, който нямаше образ. Всичко се повтаряше от както той живееше на земята. Може би очакваше да се случи нещо или просто се надяваше това да е от промяната. Мъжът отново се сепна от съня си, събуди се и седна в леглото. Пулсът му биеше твърде учестено. Защо този непознат, женски глас нахлуваше неканен в сънищата му. Той не можеше да си го обясни. Стана от леглото и отиде до прозореца на своето таванско помещение. Седна на перваза и се загледа в ярката луна, която сега изгаряше очите му. Запали една цигара и потъна в празните си мисли. След известно време отиде до банята, изми очите си, преоблече се и излезе на разходка. Знаеше, че е късно за подобни начинания, но искаше да намери начин да си отговори на въпросите. Заключи вратата и тръгна безцелно по улицата надолу.
След известно време ходене, той спря до стената на ъгъла на една сграда. Там на земята беше седнало едно момиче с боси крака. То бе хванало коленете си с ръце и косата му скриваше всичко, освен босите стъпала. Той не знаеше какво да каже или направи и за това спря на малко разстояние от нея и я загледа. Първо видя, че косата й е черна и къдрава. Тя се спускаше подобно на морски вълни по главата й. После забеляза, че кожата й е прозрачно бяла, като порцелан. Сякаш озарена от лунните лъчи, но издаваща един вид аристократизъм. Друго не се виждаше от нея. Той извади една цигара и не съзнателно се загледа сякаш прониквайки отвъд тялото на момичето. Запали я и се замисли някъде далеч.
Момичето надигна глава и в празния й поглед се четеше обърканост. Известно време те не отделяха очи един от друг. После тя му се усмихна след като го разгледа обстойно.
-Седни до мен, ако искаш – прониза го гласът й, сякаш идваше от болката в гърдите му. Същият глас от съня му. “Възможно ли е тя да ми е говорила в сънищата?!” Без колебание той се подчини на думите на малкото същество. Седна до нея и се загледа далеч напред, а тя само се обърна към него и се сгуши в ръката му. Тръпки го полазиха. Не знаеше какво се случва и защо не може да се контролира. Искаше да се отскубне от нея и да побегне. Започна да усеща някакви странни вълни по тялото си. Той беше обречен, вече и двамата го знаеха.
-Аз съм Хармъни, усмихна му се тя.
-Аз не съм човек…
-Това е без значение, всъщност никой от нас не е наистина човек, защото що за смешно понятие е това, човекът?!... засмя се момичето и си взе една цигара от неговите. Запали я и когато издиша отровния дим се загледа в очите му. – Ти си ангел, нали?!
-Но…от къде….защо така реши?
-Знам го! Виждам го в очите ти. Ти си наказаният ангел Рейн, нали?
-Нямам представа от къде го измисли това, но мисля, че фантазираш твърде много. Аз трябва да вървя. И не мисля, че това място е за малки момичета. Прибирай се вкъщи.
-Това е моят дом. Ако някой път не можеш да заспиш отново, намери ме.
Не можа да устои, стана и избяга от това място. Сърцето му пулсираше учестено, щеше да се пръсне. Когато стигна до врата на стаята си и я заключи отвътре най-после се поуспокои малко. Сид дойде при него и започна да се гали в краката му и да облизва ръцете му. Рейн седна на пода и се сгуши в кучето. Дори не осъзна колко бързо заспа.
На сутринта когато отново отвори очите си, мъжът спеше в леглото си. Слънцето милваше лицето му, минавайки през процепите на пердето и достигаше до вътрешността на стаята. Той се надигна в леглото и се огледа в стаята. Наоколо всичко беше именно така както го бе сложил когато си легна за първи път. Нищо не бе пипано. “Сънувал ли съм го?! Знам, че излизах, помня какво се е случило, но всичко е така сякаш не съм излизал…какво означава всичко това?” Стана и отиде да си вземе душ. Сетне си направи кафе, седна на прозореца и се загледа в небитието.




***

-Не се страхувай Рейн! Ще си поиграем ли тази вечер? – Той се събуди целия облян в пот и дишането му се беше учестило много. “Не мога повече така, трябва да разбера какво означава всичко това”. Той стана от леглото, облече якето си и запали цигара. Сид, започна да скимти и неспокойно да обикаля в краката на мъжа, но той не обърна внимание на новия си приятел и заключи вратата под носа на кучето, когато излезе от стаята.
-Огънче!!! Ти можеш ли така? – изсмя се Хармъни, показвайки на мъжа как пали огън с щракване на пръстите на едната си ръка, в дланта на другата сиръка и се затича надолу по улицата. Рейн понечи да я догони, но тя се озова точно зад него.
-Ти какво си? – попита я той.
-Не се ли досещаш? Значи не си толкова проницателен колкото смятах. Всъщност аз не съм друго освен плод на твоето въображение. Ти искаше аз да се появя и ето ме. Сега не си ли доволен?!
-Не съм те създал аз. Аз дори не знам какво си ти. Но те сънувам, всяка нощ през последните седмици. Ти се появяваш в сънищата ми и говориш някакви неща.
-Не разбираш ли, ти и сега сънуваш, само че си мислиш, че това е реалност. Искаш някой да ти помогне в твоята мисия, но не знаеш как да го намериш този някой. За това ме създаде. За да можеш да се срещаш с мен и да ми задаваш разни въпроси, които не са ти толкова ясни и да получаваш още по-неясните им отговори. Разбира се, понеже аз ти принадлежа ще се опитам да ти помогна до колкото това зависи от мен.
-Танцувай с мен, а аз ще те гледам в очите. Първото, което трябва да се научиш да правиш е именно това – бъди искрен и проницателен. Научи се да комуникираш, да докосваш, да наблюдаваш. Бъди нежен и чувствен, жените харесват това – тя го прегърна с невинните си ръце и телата им се вплетоха в танца.- Това е един от важните уроци. Помни какво ти казвам, няма да имаш шанса да го узнаеш отново след това.
След всеки сън, Рейн се чувстваше все по-силен и подготвен. Хармъни му казваше толкова много. Той й беше благодарен, въпреки че още не осъзнаваше как и от къде дойде тя.




***





След поредната им среднощна среща, Рейн се запъти към едно заведение, покрай което минаваше всяка нощ. Никога не беше стъпвал там. Тази вечер се чувстваше силен и уверен – влезе. От вратата веднага се запъти към бара. Поръча си нещо тъмно червено за пиене, с много лед и в малка чаша и запали цигара. В ъгъла на заведението, на една маса седеше младо момиче. Вече имаше нещо женско в себе си, но все още беше само момиче. Имаше тъжни очи, големи и светли. Косата й беше прибрана, но по лицето й падаха кичури от нея. Тя пушеше цигара и гледаше замечтано в безпредметното, допиваше питието си и смяташе да се разходи нанякъде. Но не знаеше, че тя ще бъде плячката на Рейн тази вечер. Той беше готов и вече беше силен. Той се запъти към нея и се загледа в очите й. Тя повдигна погледа си и с мъка се усмихна – невинна, по детски.
-Ще танцуваш ли с мен? – попита той.
-Вие мъжете имате странни желания – само танцувате и се чукате.
-Не разбирам, но щом ти го казваш, вероятно е така. Ще танцуваш ли с мен, все пак?!
Тя се усмихна тъжно и му подаде ръката си. Той я пое и прегърна момичето през кръста. Почти я потопи в себе си. Тя по необясним начин му напомняше за Хармъни. Унесени от музиката двамата потънаха в безвремието.
-Искаш ли да ме удавиш в очите си? – попита Рейн.
-Какво имаш предвид?
-Като вода са, имам чувството, че когато ме погледнеш, водата в тях ще ме залее – и се усмихна. Тя също му се усмихна.
-Ще си тръгнеш ли с мен тази вечер? – попита той.
-Не, не днес. Може би друг ден. Ще ме намериш, ако искаш да ме видиш пак – взе си якето и излезе. Той изтича след нея, но я нямаше вече.
След тази необикновена нощ, той не сънува Хармъни вече. Болеше го вътре. Не беше излизал с дни. Нямаше сили да се изправи на крака. Липсата на крилата му на гърба, го изгаряше за първи път от както живееше на Земята. Имаше треска. Сид лежеше неспокоен в краката на приятеля си и ближеше пръстите му. Искаше му се да помогне, но не знаеше как.
Гласове се надигнаха в главата му. Това бяха музите. Те обясняваха, че всичко ще бъде наред. Планът беше да намери непознатата, а тя беше ключът към неговото завръщане при ангелите.
“Но как? Дори не знам как се казва. Трябва да я видя. Искам да я видя.”
Най-после се съвзе. Взе душ и се почувства по-добре. Не знаеше какво точно трябва да направи, но осъзнаваше, че отговорът се крие в непознатата.
Беше два сутринта, но това не можеше да го спре. Той излезе, за да отиде в онова заведение. Искаше му се тя да е там и да го чака на онази маса, но я нямаше. “ А сега какво?!” Седна на бара и си поръча от онова питие отново, но този път двойно. Мина една кутия цигари време и половин бутилка от питието на Рейн, но непознатата не идваше. Тъкмо мъжът беше напълно отчаян и болен, тя се появи на прага на вратата.



***



Тази вечер не беше тъжна. Беше красива. Беше властна. Беше доволна.
-Енигма, приятно ми е. Не се запознахме предния път. – Той пое ръката й и я прегърна. Сякаш цялото му тяло потрепери от прилив на енергия. Сега се чувстваше толкова по-добре. Искаше му се да я целуне, устните й толкова червени го привличаха неудържимо, но той знаеше че е рано още за тази стъпка.
-Тази вечер ще бъдеш ли с мен? – попита неуверен, все още Рейн.
-Да. Тази вечер е наша.
Той хвана момичето за ръката и я поведе навън. След няколко мига се озоваха на покрива на една сграда. Високо беше, но толкова красиво. От сегашните си места те виждаха всичко, което ги заобикаляше. Луната ги обливаше със светлината си и те можеха да почувстват нежността й. Прегърнати в прегръдката на вечността, той се поколеба да й разкаже за себе си и това, колко е научил за хората и за това как нейната целувка ще му даде крилете отново, но ще отнеме нейния живот. Непознатата от своя страна също си имаше тайна, но не бързаше да я разпространява. От някъде долетяха звуци на китара. Те сляха телата си в една безметежна прегръдка и бавно затанцуваха последната си песен. Очите им се сляха в едно.
Никой не смееше да направи първата стъпка към смъртта. Никой не знаеше колко пагубни са намеренията му за самия него. Не спираха да се движат. Диханията им сякаш се докосваха и гонеха във въздуха.
-Искам да ме удавиш в очите си.
-Не мога, ще потушиш водата ми със своя огън завинаги. Не искам да рискувам. Не съм готова още.
-За това ли не ме гледаш в очите, Енигма.
-Ти също бягаш от мен, дори да се правиш на смел, Рейн.
Засмяха се, но имаше нещо истерично и зловещо в това. Прегърнати така продължиха да танцуват. Сега бяха сами. Завинаги сами. Това мълчание не беше изпълнено с неловкост. А сякаш имаше борба и страст събрани в едно.
Пламъците се разразяваха бързо. Ставаха все по-големи. Все по-силни. Все по-истински. Постепенно обхванаха всичко с нежните си пламенни ръце. Стремежът им бе разруха, но непокорни бяха те. Помитаха всичко след себе си без капка жал. Изведнъж утихна всичко. Изведнъж огънят изчезна, като подплашен. Нямаше и следа от него. Само една птица нервно закръжа наоколо. Извисяваше се след това плавно, с грация слизаше надолу и се отдалечаваше. След птицата с плясък на крила се надигна друга птица. Те сякаш попаднаха във въздушна битка за надмощие и бързина. След известно време те сплетоха телата си в красив полет и изчезнаха в далечината, като сякаш никога не бяха идвали, така сякаш не бяха от значение и нямаше да се върнат.
Двата феникса се бяха влюбили неволно в битката си. Стремежът за надмощие се оказа по силен от очите й, които удавиха в себе си сърцето му. Но Рейн победи, отново полетя, този път знаеше защо, знаеше на къде, дори знаеше с кого. Единакът научи урока си по самота….


Soundtrack:

1.ГЛАВА - Zero 7 – Distractions
2.ГЛАВА - System Of A Down – Lonly Day
3.ГЛАВА - A Perfect Circle – Blue
4.ГЛАВА - Jose Gonzalez – Heartbeats
5.ГЛАВА – Machine Head – Silver
6.ГЛАВА – Faith No More – Evidence
7.ГЛАВА – Machine Head - The Burning Red
8.ГЛАВА – The Cult - Painted On My Heart

Чувствам се като изпразнен от съдържание предмет. Точно както изглеждат думите ти "Обичам те". Хаотично разхвърляни вещи из цялата стая... това е душата ми. Сбор от неизвестни, в безкрайното уравнение. Да избягаш не е решение, да се бориш е непосилно, не съм готова и съм объркана...



***



Никога не съм била различна, всяка снежинка е различна, всяка капка дъжд, но не и аз. Аз съм необикновена, променлива величина. Търся си математик, не майстора, за да ме изясни. Много са ми гледните точки, но днес нямам нужда от тях. Сантименталността те прави слаб, уязвим, дори глупав. А днес съм именно такава-глупава, по теб съм се изпразнила...от съдържанието си. И ако трябва ще го духам, макар да н съм го правила отдавна и съм изгубила способността си. Голяма глупачка, а уж зряла и амбициозна жена - хлапачка. "Никога няма да се промениш - ти се хили иронично лицето от огледалото - кучки и мухльовци, всички, които те обграждат, дай боже всеки му, жалка картинка!" На никого не му пука всъщност. Въпрос на куртоазия и манталитет. Не е лесно...

Портрет на една...жена

Ема беше един от най-добрите фотографи в града. Това освен, че и беше любимото занимание, беше и начина й на живот, и работата й. Както писателите пишеха и по този начин изразяваха себе си, така и Ема, чрез своите снимки изразяваше възгледите си. Работата й, позволяваше да пътува много и да се запознава с много хора. Всъщност тя винаги е била много комуникативна и самотата й бе чужда, в аспект, че бе заобиколена от много хора, но личността и бе самотна.
Като единствено дете, тя бе израснала между много внимание и къде повече обич, къде по-малко. Беше любимката на татко и той винаги й угаждаше за всеки каприз. Отначало тя смяташе да стана известна художничка. Рисуваше пейзажи. Неща, в които може да вплете нещо и от себе си. Татко и бе донесъл от едно от своите пътувания наистина разкошен комплект листа, четки, бои, статив и папка, в която да съхранява своите неща. Тя бе много запленена от изкуството в почти всичките му форми.
Въпреки, че Ема имаше всичко , което някога е искала, винаги умееше да изразява благодарността си. Обичаше родителите си и никога не създаваше твърде големи проблеми, с които те не можеха да се справят.
На шестнайсет години, тя разви интерес към фотографията. Всичко заради една изложба, на която я бе завела една нейна учителка. Тогава тя за първи път видя отвъд всичко обикновено и познато на човек. Прииска й се да се занимава точно с това. Разглеждаше снимките в галерията с невиждан и непознат за себе си до тогава интерес. Черно-белите фотографии, изобразяващи детайли, в които никога не си се заглеждал преди, тъй като си приемал за даденост. Лица и очи, излъчващи емоции, чужди за света ти преди това. Това й се струваше толкова интересно и предизвикателно. Искаше й се тя да бе направила тези снимки, тази изложба да бе нейната. Тогава, тя сподели с татко за новото си желание и той разбира се откликна с разбиране на молбата й.
Записаха Ема в училище по изкуства. Нейния профил, беше фотография, но се занимаваше с рисуване, дори взимаше уроци по китара и испански, толкова харесваше този език. Ема обичаше екзотичните неща и всичко, което не я заобикаляше бе нов и интригуващ свят. Тя му се отдаваше пълноценно. Не обичаше да си губи времето просто така, а дори когато нямаше какво да прави танцуваше пред огледалото. Бездействието я подлудяваше. Беше заобиколена от много хора, но не считаше никой толкова близък до нейната същност. Искаше й се да си има някого, но тъй като не вярваше в хората бе избрала този начин, с много но сам…
Когато Ема започна да ходи на училище беше много любознателна и в същото време новаторски настроена. Попиваше подадената й информация, но си имаше свои възгледи. С времето ставаше все по-добра. Учителите й бях много доволни и винаги й помагаха, да се развива, насърчаваха я. Скоро сама започна да поема инициативата над работата си. Най-интересно и приятно й беше да снима човешките емоции. Понякога снимаше пейзажни снимки, но го правеше, за да не забравя какво е обичала преди и с какво се е занимавала. Това й даваше възможност да прави и другото, което обича, да пътува. И въпреки всичко, Ема си беше самотна.
В почивката между два часа, тя излезе на двора на училището си и избра някое тихо място. Подпря се на едно дърво и извади пакет цигари от джоба си. Извади една и след като я запали, вдиша дълбоко, после изпусна кълбо от дим и се отпусна в мислите си. Искаше й се да си има поне приятелка, ако не мъж в живота си. Не че й липсваха ухажори, просто не намираше нищо в тях и не считаше за необходимо да си губи времето. Но тъй като нямаше сестра или брат, нямаше с кого да споделя вълненията от вътрешния си свят. А колкото и да обичаше родителите си, не беше възможно да им каже всичко, което иска. За това се научи да се изразява чрез думите и започна да пише. Това, разбира се не я удовлетворяваше напълно, но беше някакво начало. В електронен дневник пишеше изтичащата от мислите и информация.
Ема знаеше, че за да е добра, в това което прави, всъщност трябва да бъде най-добрата. Имаше наистина съвършената техника, която можеше да си представи, имаше собствена лаборатория, в която проявяваше работите си. Имаше цяла стена в стаята си, която се състоеше от колаж, отделни снимки, които тя е направила и после залепила. Нещо като фототапет, но по-добро.
Заради самотата си, Ема се превърна в малко циничен и недоверчив човек. Дори не толкова малко, колкото си мислеше. В един момент, тя изгради своята стена, в защита от околните. Поведението й се градеше върху защитните й реакции. Разбира се, тя не искаше да бъде така цял живот, но с времето свикваше все повече и повече. Въпреки това, най-после успя да срещне една жена. С нея бяха в един курс по пейзажна фотография. Случайно се забелязаха когато се опитаха да поделят едното място за сядане. Въпреки това, другото момиче отстъпи и това спечели Ема. След като разделиха мястото и часа започна, Ема написа бележка на Алекс, че много би се радвала след училище да идат заедно някъде да се разходят. Алекс се съгласи разбира се, защо не, си мислеше тя. Нещо присвиваше Ема в стомаха и я накара да се развълнува, емоция, която тя не познаваше.
След часовете, двете момичета тръгнаха към любимото кафене на Ема. То беше нещо като арт-кафе. Снимки на известни фотографи висяха от стените му. Музиката беше приятен лек джаз с примеси на chill-out. Имаше свещи на всякъде, не че не беше ден, но прозорците бяха покрити с плътни, много красиви пердета и се нуждаеше от осветление, което не се набива на очи. Когато, Ема беше тъжна и самотна идваше тук сама и се чувстваше доста по-добре, когато си тръгваше, смяташе, че тук се крие някаква магия.
Ема, винаги пиеше много силно кафе с мляко и без захар, с портокалов сок, оказа се, че Алекс, направи същата поръчка, но не за да й се хареса, а защото тя правеше именно това, всеки ден, час след като Ема си тръгваше от това място. Изведнъж се нанизаха няколко съвършено еднакви събития и навици, които имаха в живота си и двете. Имаха напълно сходни характери, въпреки, че Алекс бе по-отстъпчива или поне даваше вид на такава. Толкова добре се разбираха, че сякаш едната е била липсващата частицата от пъзела на живота на другата. Музиката, която обичаха да слушат беше една и съща, стиховете, които четяха, снимките, които обичаха да правят. Дори на външен вид напомняха една на друга. С тази разлика, че косата на Ема беше черна, а тази на Алекс, червена, но светлите, пъстри очи, бялата кожа и широката, усмивка, удивително си приличаха. И двете имаха три еднакви порока, до колкото това бяха пороци, разбира се – пушеха, искаха да се влюбят и не можеха да стоят сами и на едно място. Толкова много неща ги свързваха, че от този миг нататък, станаха неразделни.
Бяха те двете, срещу целия свят и сякаш нищо не можеше да застане между тях, а и те не биха допуснали подобно нещо. Правеха всичко заедно, това радваше техните родители, тъй като сега се чувстваха по-спокойни, за децата си. Най-после и двете си имаха някого и вече не бяха самотни. Единственото, което можеше да ги раздели беше мъж, но вкусовете им по темата бяха толкова различни, че дори това не можеше да се случи. Всички виждаха промяната в тях, вече не бяха толкова тъмни сенките им, сега усмивките им стояха непрестанно на устните им. Вече никой не искаше да се възползва от някоя от двете и искрено им се радваха. Работеха усилено над ученето си и двете искаха да бъдат най-добрата, хубавото беше, че се интересуваха от различни видове фотография, приятелството им дори не беше застрашено от конкуренция. Вярваха си безрезервно и никой не беше в състояние да им попречи да бъдат най-добри приятелки.
Дойде лятото и трябваше да си намерят работа, по специалността, като стаж, за да могат да правят онова, което искат и обичат, разбира се, да снимат в най-добрите списания. Алекс искаше да работи за “Нешънъл Джиографик”, но Ема не сигурна, че знае къде би се чувствала най-добре, не обичаше модните списания, твърде много, но пък научните не можеха да й дадат това, което иска, за това се бе примирила, че ще снима ревюта или поне известните лица, чиито интервюта бяха на кориците на списанията. Така поне щеше да може да бъде заобиколена от нови хора и опознавайки ги да разбере коя е и какво е онова, с което ако се занимава, ще бъде най-щастлива. Въпреки, че тя беше само фотограф, в паузите между снимките имаше възможност да разговаря, с когото желае. Имаше такова излъчване, че всеки би искал да отговори на въпросите й, но не и се занимаваше с журналистика. Тя искаше да бъде изкуство, да се занимава с него и то да бъде живота й.
Изпратиха молби до съответните хора, които се занимават с набирането на стажанти за списанията, които искаха и се отдадоха на забавления, до като чакат. Дори решиха да отидат на почивка, на някои плаж, тъй като с родителите им, никога не беше толкова интересно, колкото ако бяха с някой друг. След едноседмичното забавление се завърнаха вкъщи и получили отговор на молбите си, заминаха за столицата, за да започнат работата, която искаха.
Отначало им беше трудно, защото все още никой не искаше да приеме две млади момичета толкова лесно, за талантливи и сериозни, но амбицията им накара, главните редактори и фотографи, да се замислят над първоначалните си оценки и да преразгледат работата им. Започнаха да им възлагат все по-трудни и по-трудни задачи. Разбира се това не изплаши никоя от двете. През деня те работеха на различни места, а нощем се прибираха в своята квартира и изпълнени с ентусиазъм разказваха на другата за преживяното. Никога не бяха изморени достатъчно, за това си позволяваха след вечеря да излязат някъде да потанцуват или да изпият по някое и друго питие, разбира се, не беше позволено, но те знаеха как да получават онова което искат и нищо не можеше да ги спре. Имаха си свое заведение където ходеха, клуб “Face”, там вече познаваха персонала и никога, никой не им каза нищо, дори се забавляваха много с момичетата. Там единият барман много харесваше Ема, но тя не искаше да смесва работата си с други занимания, смяташе, че ако се отдаде на изкушението да бъде с него, нямаше да бъде добра в работата си. И тя го харесваше, но не беше сигурна, че иска да си го позволи. Алекс пък хареса един свой колега в списанието, изкушаваше се да му каже какво мисли, но за сега нещо я спираше. И двете копнееха за любовта, но не знаеха как да подходят към нея. И за двете тя беше съвсем непознато чувство и материя от която не разбираха, нямаше кой да им каже какво да правят и вариантите бяха два. Да повярват и да се отдадат или да не мислят вече за това и да си вършат работата, която се иска от тях.
Не ставаше въпрос за девственост или брак, или нещо подобно. Двете отдавна имаха своите първи опити, но искаха следващото, което ще допуснат до себе си сърцата си да бъде любов. Не знаеха какво е това всъщност, защото дефинициите за нея в книгите и филмите, им се струваше напълно абсурдна и невъзможна да бъде истинска и наяве. Без значение кой какъв съвет би им дал, те решиха, че няма да се получи сега и обясниха това на съответните, засегнати. Срещнаха разбиране, но не се чувстваха доволни от това.
Мина време, лятото свърши, работата също. Всички бяха доволни от тях и ги поканиха следващата година, когато завършат да се върнат на работа там. След като вече биват назначение на хонорар и щяха да имат договори и офис места. Те разбира се бяха много щастливи. Това, което искаха най-после се бе сбъднало. С началото на учебната година, вълненията нарастваха, все повече и повече забавления бяха неотменна час от живота им. Те никога не оставяха работата си на заден план, но вече не искаха да оставят и купоните. Сякаш с възрастта и интересите им се променяха по някакъв начин. Сега мислеха много повече за момчетата и за това как да си намерят такъв какъвто искат. Алекс беше малко по-отворена в това отношение. Взе решението да се свърже с момчето от стаж и го направи. Оказа се, че и той имал чувства към нея и решиха да се срещат. Бяха много влюбени и се чувстваха много добре заедно. Не се караха изобщо, имаха напълно сходни възгледи и интереси, това ги свързваше и сближаваше. Но Ема не бе такава. Тя не знаеше какво да прави в това отношение, срещаше се с различни момчета от училище и от купоните, на които ходеха. Никой не я привличаше, тя още не бе влюбена. Сексуалните й отношения обаче не отговаряха на връзките й. Ема си беше такава, правеше каквото сметне за добре и после си отиваше, не отговаряше на въпроси и очаквания. Не се интересуваше толкова от това дали ще нарани някого, тя искаше само да се почувства по-добре. Но празнината в нея растеше все повече и повече. Ема не беше щастлива. Постепенно усмивката й увяхваше и очите й потъмняваха. Започна да чувства онази минала самота все по-осезаемо. Единственото, което й оставаше бе да снима. Сега беше станала още по-цинична от преди и по-невярваща. Сега бе сама наистина, дори най-добрата й приятелка, вее си имаше някого. Ема ревнуваше. Не заради друго, просто почувства, че някой заема нейното място и това изобщо е й харесваше. Но се чувстваше сама и тъжна и всеки разговор с Алекс се превръщаше в скандал.
Един ден, Ема си събра багажа и замина. Качи се на първия самолет за Франция и тръгна. Във Франция нямаше никого и това я стимулираше да започне на ново и да открие себе си. Самата тя не се чувстваше комфортно. Не беше вече в никакъв мир със себе си. Тъкмо беше завършила и сега можеше да си намери работа спокойно и да даде началото на новия си живот. Намери си квартира в един хубав и тих парижки квартал, таванско помещение, добре обзаведено, светло и просторно. Нищо не й липсваше. Първата й нощ беше най-тежка. Непрекъснато сънуваше кошмари и не можеше да се наспи или успокои поне. Сутринта след като вече не издържа да се върти в леглото си, Ема взе сутрешния си душ. Слезе в кафето на ъгъла, взе си чаша кафе и сутрешния вестник. Запали първата си цигара за деня и започна да прелиства вестника. На трета страница имаше статия за известен френски фотограф, които след дълго отсъствие от страната си, се завръща и довечера ще прави изложба в малка галерия, която се оказала близо до квартирата й. Тя се усмихна и реши, че това е нещото, което ще й помогне да започне наново. Допи си кафето и тръгна да се разхожда. Като малка родителите й я водеха два пъти в годината тук и тя познаваше града много добре. Намери една малка книжарница и влезе вътре, искаше да си купи някоя книга, отдавна не го беше правила. После си купи и бои, четки и платна. Взе си пакет цигари, бутилка вино и се прибра в стаята си. Застана на прозореца и вдъхновена започна да рисува пейзажа, който се разкриваше пред очите й. започна да чувства спокойствието с всяко движение на четката си. Усмивката и се връщаше отново и отново, но празнината й все още не си отиваше. Когато завърши картината си, Ема се отдръпна назад, за да я разгледа и беше доволна. Седна на пода, запали цигара и отпи глътка вино. Не си даваше сметка, колко часа бе рисувала, но бе минал половината й ден. Сега и остана само да се изкъпе и преоблече, за изложбата довечера.
Галерията беше малка, събираше не повече от четиридесет души. Но вътре имаше не повече от петнадесет човека. Всички разговаряха оживено и се смееха. Разглеждаха снимките окачени на стените и поздравяваха одобрително фотографа. Ема влезе в помещението и всички погледи бяха отправени към нея. На нея разбира се това не й пречеше по никакъв начин, тя бе свикнала с това. Взе чаша вино от подноса, който и поднесоха и се за разхожда на високите си токове из залата. Застана пред една огромна черно-бяла фотография и застина. Тя изобразяваше едно малко момиченце, прегърнало с двете си ръчички едно мече и се бе загледало някъде отвъд всичко. Така чисто и непокварено изглеждаше то в светлата си рокличка, с русите си плитки и огромни, любопитна, светли очи. Тя се загледа в снимката и се замисли за нещо, кой знае за какво…. Изведнъж дойде фотографа, доста по-млад от колкото тя си бе представяла и сепна нейното блажено мечтание. Заговориха се и той усети нейното притеснение и възхищение. Стана дума за професионалната гледна точка на нещата. Той й предложи среща на другия ден в неговия офис, за да обсъдят това, какво той може да направи за професионалното й израстване. Той й даде визитка и тя се отдръпна от него и довърши обиколката си из галерията. Когато приключи се обърна с лице към хората, усмихна се въпреки, че знаеше че никой няма да забележи това и си тръгна.
На другия ден, тя се поколеба и може би от притеснение или нещо друго, не се отби в офиса, нито се обади по телефона. Сякаш вчерашния ден го нямаше. Но в стомаха й имаше някакво вълнение. Тя не можеше да си го обясни. Но все пак се отдаде на чувството и го запази за себе си. Отби се офиса на едно модно списание, за да поговори с модния редактор и уреди да започне в пробен период там. Ако са доволни от нея я наемат и започва да работи там. Ема беше много добра вече и за това не беше никакъв проблем за нея да успее да убеди хората в списанието в своите качества. Те я наеха и живота и тръгна точно както го бе планирала. Всеки ден се срещаше с различни хора. Снимаше, ходеше по коктейли, търсеха я и от други места, което също и допадаше. Работата се превърна във всичко за нея. Но онази празнина, която така и не можа да запълни, заради която замина, започваше да расте и да я задушава и не знаеше какво да прави. Мина много време от както тя замина за Франция. Много време от както стана утвърдено име във фотографията. Но не беше напълно удовлетворена.
Един ден до като пиеше кафето си на прозореца в квартирата си, тя се обади на Алекс. Е се бяха чували няколко години и това я измъчваше. Алекс й се зарадва ужасно много. Тя разбираше заминаването на Ема и така й не се опита да я упрекне или да я задържи. Знаеше, че е напълно безсмислено. Когато разбра, къде е приятелката й, Алекс хвана първия самолет за Париж и отиде при Ема. Остана известно време при нея и те дълго си разказваха. Алекс вече бе омъжена за онова момче и беше все така щастлива. Разбира се, знаеше какво е решението за приятелката си и й го каза. Тя я упрекна само за фотографа и несериозното й отношение и нищо повече. Но знаеше, че ако й е писано да бъде щастлива с мъж, то това непременно ще се случи. След няколко дни си замина, но обеща че ще се опита да се премести при нея, за да бъдат заедно след всичките тези години. Поне да бъдат в един град. Знаеше, че мъжът й няма да откажа, за това скоро след срещата на двете, Алекс се върна завинаги, за да я пази и да помага.
Една нощ Ема, случайно се натъкна на фотографа, този път на една нейна изложба. Той бе видял статията във вестника, всъщност той бе следил цялата й кариера, защото знаеше, че тя ще бъде много добра, когато успее да намери себе си и да се почувства спокойна. Когато видя, че тя е сбъднала мечтата си и е направила изложба, той не устоя на изкушението и отиде. Снимките които бе събирала цял живот за себе си, бяха в рамки на стените. Тя беше горда, най-после бе станала най-добрата. Така пишеше в критиката по вестниците. И когато той влезе в залата, нещо я накара да се обърне. Знаеше, че най-хубавото ще се случи сега. Срещнаха се по средата на галерията. Тя бе израснала, като човек, като творец, като жена. Това вече личеше в очите й. Те не бяха тъмни и празни, а блестяха. Погледите им се пресякоха и озариха цялото помещение със светлината си. С усмивките си накараха всичко да заблести. Докосвайки върховете на пръстите на ръцете на другия, те сливаха душите си завинаги. Самотата й бе възнаградена, след дългото чакане и тъга, тя най-после бе влюбена. Най-после някой бе влюбен в нея.

"Ще се чуем..."

...и когато заговорихме за белезници и содомии...му падна...да бе да, мъжкия, разкрепостен, разврат...блянове и теории...

...

И аз искам да отида на слънце, но на онова топлото, което ме загрява и отвътре, защото иначе, вятърът прониква в костите ми дори и съм болна, и ме боли. Не искам да свисти в ушите ми и да ме кара да мисля колко боли.
Искам на слънце, на онова дето пари, дето лятото покриваше цялата ми душа, че и кожата ми покрай нея. Което, слънце, ме караше да мечтая и за морето, и за вълните, че и за свободата.
Искам да вървя по брега на морето и да гледам как мъртвото вълнение е изхвърлило всичките мъртви медузи...и водораслите и секвото.
Трябва да спра да мисля, за това, че пак ще ми духа цяла зима. Колко студено, и сиво, и празно ще ми е. Но нищо...поне ще нося спомена за другото, дето беше, дето цареше и ме правеше по-щастлива и по-добра, но колко бях по-добра, още не знам...

Сега трябва да забравя да забравя за някво време и да се оставя да ми духа, да ме изпразни и да ме създаде, за новото начало, но...има време...

Аз и моя куфар

Отново паднаха листата, това е сезона ми за път. Вече нищо не ме задържа тук. Сякаш се родих на ново и трябва и трябва да изхвърля старата си кожа.

От дъното на килера, потънал в прах, ме наблюдава старият ми куфар. Всеки сезон, с него сме в синхрон по повод нашите настроения. Той помни всичко, което сме преживяли заедно. Жалко само , че не може да ми говори. Всичко заради емоцията, да я споделим, извадена от спомените ни.


Започна се с трескавата подготовка...кое да взема?...но къде беше...и къде да го сложа?... Усещам, че не мога повече и сядам изморена на стола, за да запаля спасителната цигара-почивка. Поглеждам зад себе си, пълен хаос. Само моят куфар стои зяпнал срещу мен, иска да ми каже нещо, но не знам защо остава безмълвен. Искаше ми се поне да имаше очи, без думи щях да знам какво иска да ми разкаже.


Почивката ми свърши със загасянето на цигарата ми. Отново се захващам с глупавата задача да пренасям вещите си от едно на друго място. защо ми е нужно всичко това?! Битовизъм...почти номадски начин на живот, но по някакъв особен снобарски начин.


Прключих с всичко. Не виждам какво друго остана. Само да преспя тази нощ и с първите лъчи на слънцето да поема по оня стар и дълъг път. Аз и моя стар другар - куфара.

Easy love

Как класифицираш лесната любов, извръщаш очите си настрани. Не искаш да си мислиш, не искаш да говориш на глас. Та какво значи този израз, смяташ ли че го познаваш и можеш да говориш за това. Седя си загледана през прозореца и отново искам отговори, какво е лесната любов…иска ми се да знаех отговора или поне, да знам кого да попитам.
Сещам се за мъжете, които спят с т.нар. леки жени. За тях не е обвързване, не е нищо, само бърз, платен начин да се изпразнят. Това вариант ли е или само плетеница от думи. Ами жените, отрекли се от мъжете, поради многобройните си страдания и решили да търсят удовлетворение в силиконовите, на батерии. Колко е вулгарно всичко! Къде изчезнаха шекспировите виждания, онези така романтичните и възвишените?! Не мисля че е нормално да спрем да вярваме в тези неща, но кой ни показва или ни доказва истинското съществуване на невидимото, само по име познато явление….
Колко песни се изписаха и изпяха, колко филми се направиха и то всичко, за някаква си любов. Но колко жалки сме, зависими от нея. Дори не можем pда я обясним или познаем, ако случайно я срещнем на улицата.
Какво ми остана да мисля…лесната любов, физическа, груба, еднодневна любов. Болката си отива с душата, а раните по тялото са толкова мимолетни.
Какво ни остана, да плащаме, заради оргазмите, душата се лъже лесно, а и тя не помни, забравя. Какво значение има, че нямаш до себе си любим, когато имаш вибратор или нямаш любима, жени, които се продават, навсякъде са…и за какво ни е другото, евтини мелодрами, кому са нужни?
И колко изопачен е света ми и този на заобикалящите ме хора, два пъти не излязох с една и съща двойка, те просто си се сменяха, свършваха и се разделяха, аз не искам това и си стоя настрана. Но колко е лесна любовта…никога я няма когато ти трябва, а когато не е в изобилие. Защо ми е…не я искам вече…
Изгубих реалната представа за нещата, за това така ми харесва, падаш си по лесната любов, другото е въпрос на гледна точка, от която не искам да гледам…
Опровергай ме!!

Къде

И къде си сега когато се нуждая толкова много от теб
Къде си когато искам да полетя и тичам след теб
Къде си когато се изморих от толкова лъжи и игри
Къде си когато искам да погледам само как дъждът навън вали
Къде си сега когато виждам слънчевите лъчи
Къде си когато искам да избягам и не искам да мисля за отминалите дни
Къде отиде когато потрябва ми за да хвана твоята ръка
Къде си когато искам да плача, а единственото, което мога е да крещя
Къде остана усмивката, която ме държеше жива
Къде си, сега виждам само следата крива
Къде отиде, нали се кълнеше, крещеше, вярваше и се надяваше
Избяга, нормално, както всички, по онази, зелена морава...

Depeche Mode - In Your Room

In your room

Where time stands still

Or moves at your will

Will you let the morning come soon

Or will you leave me lying hereIn your favourite darkness

Your favourite half-light

Your favourite consciousness

Your favourite slave



In your room

Where souls disappear

Only you exist here

Will you lead me to your armchair

Or leave me lying here

Your favourite innocence

Your favourite prize

Your favourite smile

Your favourite slave



I'm hanging on your words

living on your breath

feeling with your skin

Will I always be here



In your room

Your burning eyes

Cause flames to arise

Will you let the fire die down soon

Or will I always be here

Your favourite passion

Your favourite game

Your favourite mirror

Your favourite slave



I'm hanging on your words

living on your breath

feeling with your skin

Will I always be here

Диалогът на Истината...

K: Какво става?
M: Еми...нищо!
K: Как така?
M: Добре де познаваш ме...а при теб?
K: Пишката ми е станала и не зная какво да я правя!!
M: Съжалявам, не искам да ти помагам!
K: И защо с този негативизъм?!
M: Еми, защото вече не сме си толкова близки и не искам...
K: А каква е причината?
M: Разбира се, че ти си причината! След като ти си замина и ме замени за нещо по-младо, но дали по-добро!
K: Аз само те замених за момент, но ти беше тази, която си отиде!
M: Е да, но това беше, защото ти вече искаше да ме замениш за нещо по-качествено, та нали новата стока на рафта е по-нова и по-скъпа
K: Е, да, но ти от къде знаеш, че не исках първо да опитам от вкуса ти, да сляза там долу и да видя какво си скрила и не искаш да позволиш да имам...и след това да те заменя?! Знаеш ме, не мога да седя на едно място!!
M: Да, скъпи и за това си тръгнах, не съм просто кукла от рафта, не можеш да ме купиш и после да ме захвърлиш! Не е в стила ми, да те оставя да направиш това!!

?

Сърцето ме боли...моля те върни се....
А как боли сърцето в действителност? ( Аз и моите многоточия...)

"Върху зеленото небе
една звезда зелена.
Какво да стори тя любов,
освен да се изгуби?
...
И за да мога свойта скръб
да съживя отново,
ще трябва да я украся
със алени усмивки."

Федерико гарсия Лорка

Кога ще спре да ме боли? Когато започне да не ми пука и да спра да усещам или само да се прева че не чувствам нищо вече?! Искам книга с правилните решения и правилните отговори...не ми се получава, жалко....
Искам някой да ми каже как боли сърцето...и как го караш да не боли вече...сърцето ми за тебе бие, но ти си сляпа, малка и глупава, за да разбереш, какво правиш и какво ми струва на мен да го понасям...удатр след удар, ти ставаш все по-силна, все повече не те интересува друго освен сама ти...а аз умирам, защото ме боли сърцето...къса се и сълзите ми текат неспирно, неумолимо...сякаш безпричинно....

Курва

Не е ли вярно, че всяко едно момиче, през живота си е било "курва" поне веднъж?! Някой все един път се е обърнал към нея с "А тая курва..." Кой по дяволите го сложи този етикет и счете за нужно той да се разпространява...някоя комплексирана жена или някойк сринат мъж...не се издържа. А кой може да каже всъщност за какво става дума?!

Дали повече боли, когато момичето е девствено или влюбено, коагто чуе тези "нежни" слова по свой адрес?! Дали наистина има жени, които са курви и кой може да дефинира понятието всъщност?!

Животът е жесток!! Факт!

///Velvet Acid Christ - Slut///

***

Считам, че е време да се обръснеш! Заприличал си на думата "обичам те"... изпразнен от съдържание субект. Не си се шоколизирал, а си се алкохолизирал... така вече не звучи толкова добре, а?! Е нищо, самозаблудата е, новото ти оръжие срещу света и общесвтото... нищо, някой ден... нали знаеш, всичко ти е в главата...

Всеки път...едно и също...къде е края все пак?

"Как ухае запотената кожа, на влюбеното момиче?"
Как си Хищнико?
Отново ли си тръгнал на лов?
Как е плячката сега?
Различна?!
Винаги е различно и все пак накрая всичко се свежда до едно...замислял ли си се преди, за теорията на Относителността и как тя ти влияе на разсъдъка?
Всеки път една и съща разлика...Fuck me hard in the rain...сещаш ли се колко е трудно да задържиш някого наистина в живота си....
"Как ухае запотената кожа, на влюбеното момиче?"

Stranger in the night

“Имало едно време”... колко баналбно начало за разказ... твърде приказно, никойу не вярва тези неща вече. Имало една планета, съвсем различна планета. Имам предвид, че факторите за живот били на лице, но имало нещо особено, никой не може да каже всъщност какво. Жителите на тази планета били ограничено количество. Всички били много различни и странни, но поне не били злонамерени. Планета състояща се от чудаци. Фразата “всеки луд с номера си” сякаш тръгнала от това място.

Един ден се оказало, че има един жител, който бил по-луд и от най-лудите, луди на планетата Земя. Конкуренцията на пазара не била доволна. Този луд, бил един прекрасен луд всъщност. На пръв поглед изглеждал точно като всички други, но имало нещо в погледа му, което карало заинтересованите да се замислят. Нощем излизал с тъмните си очила, нощем живеел, през деня нещо не му се получавало сутрешната екзистенция. Той имал една голяма, цветна торба. В нея държал всички свои спомени и случки от живота си. И когато преценял изваждал подбрани от тях и ги раздавал на хората около себе си. Някои били особено безумни, други били толкова истински, че те карали постоянно да мислиш и премисляш чутото.

Лудият бил самотник. Подобно на всички луди хора той измислил своя свят и го съживил. Дал му въздух, вода, ден и нощ, които обърнал наопаки. Но го осакатил. Не му дал любов и вяра. Дали бил забравил, това никой не можеше да каже.

Всички го харесваха, защото бил много шарен и приказлив. Всичко привличаше вниманието му и го караше да праяви своя колекция от живот. Така създаде свят, под стъклен похлупак, свят на своите призраци. Въпреки че всички много му се радваха, той бе празен и сам. След като не вярваш, не можеш да предизвикваш събитията, а когато не обичаш, всичко става банално и се обезсмисля. Истината е, че тези неша му били непознати, за това той не знаел, че страда вътрешно, от липсата на някои от тях.

Всеизвестно е, че вълците единаци не оцеляват дълго без стадото, та нали са различни. така и човекът е просто, бойна единица от едно общо. Колкопто и да му е добре празен и сам, един ден той вижда и другите неща. И осъзнава, че е сакат всъщност.

Лудият си имал свой отдушник. Това бил огромен прозорец. Неговите очи към света. Също като всеки луд от планетата си имал и своите пороци. Но това не би трябвало да бъде новост за някого изобщо. Пиел...енергииния сок на света. Това го зареждало и го правел по-силен. Но се появил нов порок, но с комерсиална цел, той пушел “Бяло Боро”, мода дошла от земните хора, но той просто искал да се доближи, поне малко, не искал да бъде чак толкова различен, а и имал нужда от “уравновесяващи фактори”. Не че знаел целта на занятието, но можем ли да го виним, че поне е опитал различните тенденции за саморазрушителното си самосъхранение.

Дните течали бавно в низ от странности. Дните били напълно празни, на доизживяване... но защо?! Какъв бил тогава този живот?! Но той бил просто луд, какво е от значение когато няма време нито материя?!

Звездите изглеждали чудесно, погледнати на светлината на свещите, които винаги горели на терасата. Той обичал нощите си, но обичал да ги осветява и да им дарява различни миризми. Без значение дали отровни изпарения от цигари или отрови от съзнанието си или от различните крясъци, които го заобикаляли. За него всичко си имало миризма и това го правело необикновен всъщност. Лудия, странно за мъжка особа, обичал да си гледа цветя. Всички, разбира се, били на терасата, за да може дружно с тях, да се любуват на външното и на звездите. Той им говорел. Те били сякаш като негови спътници в живота на терасата. Но кой може да каже от какво имаш нужда в глупавия си, банален, тривиален, екзистенциален път.?! А и кой ги слага тези етикети?! Но нищо, важното е покорени от опаковката да забравяме да виждаме във вътрешността.

Всъщност, наистина лудият бил много самотен. Създавайки нещата, които иска не е трябвало да му обягва най-важното. Не можеш да оставиш черния си живот, съвсем без зелено! Но как да имаш нещо, което так аили иначе не познаваш?! От къде да започне търсенето, тогава?

Историята няма да бъде с щастлив край. Лудите накрая никога не съумяват да се сдобият с пълноценноста на зеления живот. Създавайки своята действителност, никога не осъзнатава, че са забравили за обкръжението си. Когато е напълно пусто и горещо няма кактус или оазис, които да те накарат да видиш от другата страна. Всичко което се превръща в мираж. Всичко опира накрая, до момента, в който усещаш, че си кривнал в реката около пет метра и половина надясно и не можеш толкова лесно да се върнеш, а щеше да бъде better. Но водейки се от конвйра, дори и да си дефектен, а не точно копие-клонинг и все пак си частица от всичко.

-Лудия, искам да ти помогна , спри да се осакатяваш повече, започни да мислиш за себе си, но не по оня гоистичен, по който си свикнал. Дай нещо от вътрешността си и спри да съжаляваш, че нищо не си получил в замяна. Отдай се на душевна терапия и спри с твоите паранои!! – бележка на автора.

Следващата слабост дошла с музиката. Колко всъщност е важно да живееш мелодията, в ритъма, в несъхраненото съзвучие. Започнал да я усещала покрай себе си, не просто в главата си, но разлята по вените под кожата. Музиката се превърнала в следващата същност. А същност, всъщност нямало, тъй като всичко му било в главата и премесено с атмосфера витаело наоколо. (Колко тривиално стана, а исках само да кажа “Чао”!! Ти в моята глава няма да останеш за дълго, ако реша да си отида...сбогом!)

-О Луди, за д ами доразкажеш историята си, искам да я разкажа на други, интересно ми стана.

А колко хубаво беше на последният концерт, на който беше. Хората бяха без значение. Какво като бяха хиляди и бяха топли и плоски, и скучни. За него всичко беше мелодии и светлини, мириз на близост и познание. Винаги търсеше новото, имаше нужда да се движи, в противен случай, просто се задушаваше. А не искаше да умира, още му се живееше, въпреки че отдавна вече бе на доизживяване и заблуда.

Но въпреки всички пороци, слабости и отрицателност в себе си, ние те обичам. Винаги ще е така, твоите призраци винаги ще бъдат в готовност, да тръгнат, когато поемеш по новия си път. И пак стягаш куфарите си и тръгваш, те след теб в торбата, за да можеш някой ден да спреш на някое псокойно, тихо място, за да останеш малко и започваш своя разказ, палейки цигарата и отпивайки от питието си, заслушан в мелодията и унесен в миризмата.

Въпреки… си тръгвам

Заключвам вратата за последен път
Поглеждам през прозореца и всичко си е там
Само мен ме няма вече, но е без значение
Не искам да гледам назад
Но инстинкти… и го правя
Всички призрачни спомени си стягат куфарите
И тръгват с мен…дано не забравя
Но няма подобна опасност
Останах за последно тук
Искам да си спомням
Искам да го преживявам
И ми е добре
Въпреки сълзите
Въпреки усещането
Въпреки дупките и кръпките
Въпреки свещите и клечките
Въпреки себе си
Въпреки теб…
И си отивам за последно…сега

Дрога

Как би окачествил своята зависимост
Кажи ми гледай ме в очите
Пленителна е тя нали
Когато те гледа от пръстта?

Как решаваш, че тя е силата
Как разбра, че няма да умреш
Как реши, че не си зависим
А го правиш, защото ти така си решил?

Заблудата те прави слаб
Не ти вярвам ако ми говориш
Ако не погледът ти също ми мълчи
Говори ми, искам да крещиш.

Слагаш огледалото на масата
Изсипваш върху него пакетчето
Вадиш си тръбата
И си мислиш, че играеш със съдбата.

После лягаш на дивана
Колко силен си сега
Вземаш малко трева
Палиш, вдишваш и мисълта ти полита
Вземаш си шишето и изпиваш литър.

Изправи се и започни да живееш и градиш
Трудно е не споря
Искам само да решиш
Бъди такъв какъвто беше – жив!!

Да смесиш алкохола с депресия

Ставаш сутринта от леглото
Първото за което се сещаш
Какво се случи снощи
Къде ми е палтото.

Вкаран в омагьосания кръг
Мислиш но не стигаш до никъде
Да викаш няма да има кой да те чуе
Само дето главата ти ще се надуе.

Приготвил поредния коктейл от снощи
Осъзнаваш колко празен си сега
Да пием за…любима твоя фраза
Махмурлука стана част от твойта фаза.

Колко е лесно да се самозалъгваш
Да живееш в своя удавен от алкохол живот
Огледало няма, за това не си сгрешил
В депресия недей изпада,
Решението е готово,
Сто от това и още триста
И пейзажа си изградил
Мозъка си си промил.

Прецедент

Не знам що за прецедент, може да бъде това?! Искам да попитам някого, но не е важен отговора, а въпроса няма да бъде зададен… как стана така, че история на шест месеца така извратено се повтаря сега?!

Сутрешен факс…то не беше мейл, не беше смс, ами си беше космическа забивка….Как става така, че когато не искаш то се случва и си набиваш филма сам, бягайки от него, той те стига по-бързо от колкото би могла да протече най-бързата ти мисъл.

Палиш цигара и разбъркваш млякото в кафето си. Поглеждаш през прозореца, колко е празен света и колко си лишен от себе си всъщност. Небето мрачно е надвиснало над нас. Заплашва всеки миг да се разтвори и да потопи всичко в огорчената си вода. Светкавици, една след друга се борят да превземат всичко. Изгаряйки по пътя си, онова което могат.Колко е саморазрушителна саморазрухата и деградацията, и спада на социално-културното ниво на личността. Когато убиваш и себе си, физически, и себе си, психически, горд ли се чувстваш или само претендираш, че не ти пука?!

До колко маската която си слагаш наистина те предпазва и колко е дълбоко вътре, спрямо това, което показваш навън?!

Как стана, така че не се влюбих, но те почувствах със сетивата си. И то дори не е егоистично чувство, даже няма ревност. Не ми пука кога, какво и с кого, а защо не… Не съм мислила, че мога да надвия някак си природата си и в същото време, да се поддам на другите…потъващите.

Отпивам си от кафето, загасяйки цигарата си в мръсния, прашен, черен пепелник. Колко е сиво навън. А на мен ми е толкова зелено вътрешно. Но сутрешната саморазруха, която си дадох, повлияна от двуседмични решения е непростима. Страх ме е…Майк…и теб те няма…и сестра ми. Аз друг си нямам вече. Искам да ме държите за ръка и да се смеем смучейки зелено-жълтите си детски близалки, омагьосани от кръговете, които въртележката описва заради нас. “Искам да съм дете, не искам да пораствам, защото големите са лоши.”

Още един час изтече безвъзвратно от живота ми. Избяга и се сля с изминалата вечност. Не съжалявам. Но ми липсва. И кога разбираш дали съжаляваш или само си мислиш, че е можело по друг начин да се случи…

Emtyness...full of poison...full of dark...I miss you a lot, you fake soul...

Лошо ми е... :(

Друго е

Друго е, събуждаш се и усещаш онова особено нещо, което не си усещал от толкова време. Две ръце, които са обвити с някаква нежност и грубост около тялото ти. И о чудо, колко приятно е забравеното усещане. И се усмихваш. И ти е добре. Но когато отвориш очи, магията е изчезнала, станало е светло, сутринта бърза да ти удари чуковния си шамар, за да те накара да се съвземеш. Не удобството и онова, което наричат свян, се намесват с пълна сила. Добре де, поне може да се гледате в очите…но то е така мъчително, особено когато главата ти прелива от въпроси и желание за разговор, а си спрян отвсякъде. Дали е от предпазните очила или цигарения дим, но така се е получило.

Друго е когато се събудиш да си сам на другото легло…доста самотно, но поне спиш и не мислиш за това и после пуффф, целувка за добро утро. И в главата ти нахлува буря от екзистенция. Леле и как стана така. Друго си е да има кой да те целуне, за да те събуди. Но още по-друго си е да има кой да те целуне за довиждане.

Колко обичам “Ще се чуем”!! Не може ли да се пропусне. Не може ли просто да усмихнеш съненото си лице и толкова. Защо си даваме “обещания” които сме наясно че остават без значение?!

“Любовта ще разруши света!” и е така…и ми е добре…и не мога да забравя…

Подай ми ръката си. Аз ще я хвана и ще я задържа в моята, но за кратко.

Повдигни очите си и ме погледни. Аз ще ги задържа върху своите…но за кратко.

Усмихни устните си. Аз ще поема вината за това и също ще ти се усмихна.

Направи една крачка напред. Пристъпи към мен. Аз ще направя същото.

Не знам как трябва да скъсиш дистанцията между нас…и аз не мога да го направя.

Разкажи ми какво виждаш когато затвориш очите си…виждаш ли нещо.

Аз виждам теб. Всъщност някакъв силует. Не съм сигурна, но аз така реших.

Искам да ти разкажа един разказ. За един елф. За неговото кралство. За това как той от дъното на всичкото зло, направил така, че да се отърси от мръсотията и да управлява кралството си. За това как върнал вярата на всички елфи на хълма. За това как повярвал. За това как спрял да лъже, да краде, да плаче, да бяга. За това как останал сам, напълно сам на най-далечния хълм, устоял на природните стихии. Как привлякъл с мислите си, собствената си съдба. Изковал я от студения метал и я въплътил в една прекрасна история, която вдъхновява, която връща вярата изобщо.

Хълмът бил разположен на север. Зелен. Сякаш студен и въпреки това топъл. Вятърът, който духал там, променял съдби. Този вятър бил омагьосан. Искам да те заведа там. Искам да заведа себе си там. Искам всичко да се преобърне и да се променим. Искам да сме по добри и в същото време искам да съм същата.

Искаш ли да ти разкажа каква съм и какво направих заради теб и какво искам да направя още? Сигурна съм, че ще те е страх, но съм дръзка, искам да съм дръзка и да го направя…не знам как да започна, дори ми се иска да открадна хилядите идеи на тези преди мен, които вече са открили как стават тези неща…но слушай….

Предадох душата си. Замених я за всичката плътска жажда и удовлетворяване на порочните ни сетива. Продадох си сърцето, за да не се влюбя в теб и да те имам по-дълго, за да не страдам. Пуснах косата си дълга и черна, като нощен вятър, за да мога да те оплета в себе си. Направих устните си толкова червени, че кръвта в твоите вени няма да стигне, за да разбереш, колко ме боли. Очите си потопих в извора от планината, за да те гледам винаги и да виждаш душата ми, както ти си я представяш. Кожата си слях със снега, за да виждаш как тече кръвта по вените ми и колко пулсира за теб…Сключих пагубната сделка с дявола. Дадох всичко, което ми поиска, само за да задоволя себе си и теб.

Той ме научи как да се чукам, за да ти е добре. Как да те целувам, за да те изгарям навсякъде от където минат устните ми. Оставиха ти много белези, така трябва, поне ще ме запомниш, след като те забравя. “Целувка с език и перверзия”…до болка. Трябваше да разбереш, че времето разрушава всичко и секса не ти дава, това, което ще ти запълни празнините…но поне трябваше да се опита от всичката отрова.

Огледалната маса в средата на стаята ми…беше готова за нашата среща. Дълги бели линии, които чакаха да бъдат взети, за да разрушат. Чашите пълни с кървавия пунш и много лед. Тръбата бе прецизно свита. Разврата на света се бе концентрирал тук. И когато влезеш в стаята, ще те целувам сляпа. Ще отдам последното късче месо, за да си добре и искам да си задоволен.

Ще ми направиш ли свирка? Но моля те…как бих могла, да не ти направя. И после ще те оближа целия. Ще се отдам на своята пагубност. Ще се отдам на пропадащия свят и ще се върна в небитието, там където е само хаос. Защото, защо трябва да градим, когато е така лесно, всичко да се разруши и на никого окото му няма да мигне??!

Танцувай с мен. Ще запаля свещите си. Знаеш, че без тях не мога вече. Музиката е моят стон. Танцувай с мен. Аз само ще те гледам. Наистина вече не искам да говоря. Този път ще бъда твоят слушател и изповедник. Разкажи ми как и колко ме желаеш и после ще те чукам както искаш. Танцувай с мен след като луната изгрее. Танцувай с мен до залез слънце. Аз ще бъда вятъра, който ще ти даде началното дихание. Танцувай с мен и вземи душата си обратно, аз ще жертвам моята, заради мига в който ще се насладя на твоето жертвено падение.

Ще те разруша с целувката си. Ще те слея с погледа си и ще те удавя. Ще те оплета в косата си и ще те удуша. Накрая просто ще те бутна от скалата и когато паднеш долу, ще се разбиеш на хиляди парчета. Едно парче ще ми попадне в окото и сълзите ми ще задушат и мен. Не искам да ти вярвам и няма. Само ще те разруша…но мъртъв вече, ти ще ми простиш.

И те обичам…

dyshata mi kreshti
shte q izvadq za da mlukne kychkata
maxmyrlyka mi veche ne q iska v jivota ni

It's all gone

Какво видях днес...."Жената винаги трябва да обича нещо, в карен случай това може да бъде мъж"! Представяш ли си...леле, ако децата са започнали да разсъждаат така, то какво остана на онези, които с години сме страдали поразени от ръката на любовта. Ние осакатените, дето вече сме се изкривили и само се молим, да се влюбим пак, заради невероятното усещане и пеперудите?!!!? Защо стана така...
It's all gone...хм

Танцувай с мен

Нека да танцуваме
Тази нощ например
Разтвори ръце и пристъпи напред
Аз ще се приближа, за да се слеем.

Искам тази нощ
Танцът да бъде между нас
Искам да почувствам диханието ти
Искам очите ти да гледам.

Омръзна ми да танцувам със самотата
Омръзна ми от въпросите “защо”
Нека тази вечер е без думи
Танцувай с мен.

....

Излязох на разходка. Най-после, мисля че беше време да свърша тази дейност. Тръгнах по още мократа улица, надолу по булеварда. Снощи валя. Цяла сутрин валя. Не беше се спирало от една седмица. Най-после понамаля и аз се реших. Не търсех нищо конкретно. Исках да се помотая. Искам да подишам малко и без друго се задушавах седмици наред. Емоциите преливаха в задъдената ми душевност.

Вече имах чувстото, че мога да се задуша, да се пръсна по шевовете от усещания. Все нови, все познати, все преживяни, все нови.... Усещах се, сякаш вече няма какво да ме изненада и в същото време се чувствах като риба на сухо.

Преди време се бях замислила, че ми е време да спра с мисълта с обвързванията с връзките. Мислех си, че още ми е рано да бъда закована за някъде, за нещо, за някого. И решението ми се струваше доста правдободобно. Но сега се чувствам празна. Сякаш нищо не ми е нужно и аз не съм нужна на никого. Почувствах се като уловния войник, за това решх да изляза навън...пък каквото стане.

Тръгнах отново на път...
Цел на мероприятието: бягство
Средства: всичко което може да послужи
Дестинация: възможно най-далеч
Удовлетворение: липсва

...

И тази сутрин се събудих. Нищо ново. Малко несериозно, но се преживява за сега. И коя беше ти?! До като си правиш кафето бягай бързо в банята да си измиеш очите и да се видиш в огледалото. Дали всичко си е на мястото. Е да...
Случвало ли ти се е, когато видиш лицето си да осъзнаеш, че както всичко си е там, не всичко е наред?! Поглеждаш се и констатираш, колко съм се изпразнил от съдържание, станала съм като другите...Гадно!
Аз вече не искам така. Искам да виждам себе си, а на поредния човек слезнал от конвейра...Искам пороците ми да не ме убият, а да ме направят по-силна и по-жива...но уви...
Life is too short!

Друго си е

[22:55:06] zimed7 каза: tebe du6icata ti e 4erna
[22:55:11] zimed7 каза: ti sarce nqma6
[22:55:15] zimed7 каза: ima6 edin 4eren vaglen
[22:55:20] zimed7 каза: i du6ata mu e 4erna

....е дам, друго си е....

Лудата с ключовете

Безскрупулните скрупули или когато лудата държеше ключовете и не искаше да ги използва. Отваряше си вратите с фиби за коса, шперцове или всякакво други видове подръчни материали. Е да ключовете бяха у нея, но това е защото беше просто клептоманка, а истинската и мания бяха ключовете.

Джени живееше в голям бял апартамент. Живееше с много духове вътре. Всичките й съквартиранти я подлудяваха с глупавото си присъствие и с още по-глупавите си въпроси. Преди лудата с ключовете живееше с родителите си. Те се отказаха от нея, тя просто избяга от тях. Искаше само да живее собствения си живот далеч.

Тя порасна много красива. Имаше интересно съчетание на мисли и събития в главата си. Но лудостта в красивите й, зелени очи беше и си остана там. Черната й коса ги смекчаваше и ги правеше по-мили и усмихнати.

Джени си имаш своя философия за всичко. Тя рисуваше и свиреше на пияно. Всичко, което я заобикаляше й доставяше удоволствие, а най-много колекцията й от ключове. Събираше ги от всевъзможни места. Изучаваше ги, имитираше ги. Тя имаше красиво черно-бяло ковчеже от слонова кост, гравирано със слънчогледи, там тя слагаше своите съкровища.

Джени имаше много приятели. Това се дължеше на нейната невероятна усмивка, винаги беше сладка, забавна, приказлива, добра. Всички знаеха за нейните налудности, но на никого те не пречеха. Всички мъже бяха влюбени в нея, тя спеше с всички. Нищо не й пречеше. Безскрупулна. Луда. Красива.

Всички вази в къщата бяха напълнени със слънчогледи. Любимите цветя. Толкова жълти, така свежи. Нейните слънчогледи. Бяха като едно цяло. Нощем слънчогледите й се усмихваха, нощем разговаряха с нея. Бяха толкова лъчезарни. Внасяха неописуем живот в дома й.

Лудата беше подредила своя дом, семпло и стилно. Нямаше много мебели, но тя не се нуждаеше от тях.

Имаше ужасния навик да пуши. Спеше до късно. Обожаваше вкуса на виното. Мириса на кафе и канелени пръчици, които ароматизираха жилището й. нямаше домашни любимци, правеше луди партита и събираше всичките си приятели почти всеки ден. Имаше си всичко или поне не чувстваше липсата на нещо в малкия си личен хаос. Онази сутрин се събуди отново в единадесет часа. За последната седмица нещо я тормозеше. Всяка сутрин, от седем дни насам, ставаше в толкова часа. Всичко й се струваше странно. Стана и първото, което направи бе да запали цигара и веднага след това сложи кафе в кафеварката. Взе вестника от под вратата, седна на масата и кръстоса крака. Зачете се: “убит еди-кой си”, “починала еди-коя си”, “еди-кой си бе намерен в дома си, бил се самоубил”. Нещо я зачовърка. “Всички умират! Ами аз?” наля си кафе, сложи малко мляко вътре. Запали втора цигара. “Ще се видя днес с всички. Имам нужда от някого. Самотно ми е! Нещо се е променило.” Ами да, него вече го нямаше. Не бе идвал и не й се беше обаждал вече седмица. Това я безпокоеше. Тя не разбираше.

Премести се в хола. Седна на дивана и зазвъня на някого. Никой не вдигаше-защо?! Звънна на друг номер. Говори кратко. Не беше доволна. Той бе неоткриваем.

- Къде, по дяволи се бе покрил Виктор? – беше ядосана.

Стана, облече се и излезе. Не намери нищо от онова, което си бе наумила. Купи си свещи, канелени клечки, бутилка вино, пакет цигари и нова книга. Обичаше да чете. Направи покупки, за да задоволи всички свои слабости и полузадоволена закрачи по булеварда. Телефона й зазвъня лудо. Извади го и най-после прие разговора. Мина време. Усмихна се, той беше! Най-накрая. Искаше да се видят. Трябваше да поговори с нея.
Той бе луд по нея. Обожаваше я. неговата слабост. Неговият адреналин. Тяхната връзка бе започнала отдавна. Той се беше примирил, че тя се нуждае да бъде с мнозина, в леглото. Но знаеше, че тя го обича. За това й беше простил. Разбираше я.

Качи се в асансьора. Отключи вратата и влезе. Запали цигара. Пусна си музика. Седна на дивана. Усмихна се и се загледа през прозореца. Най-после щеше да се наспи. Застина в усмивка и зачака нетърпеливо. Сърцето и полудяло, препускаше в гърдите й.
Виктор се появи най-после. Позвъни на вратата. Тя с трепет отвори и се нахвърли върху него. Обсипа го с безброй целувки и полудели въпроси. Бил по работа. Нямало го в града. Не можел да й се обади. Криел се. Бил изпълнявал поръчка. Нямало как. Тя трепна. Уплаши се. Не харесваше работата му.

Подаде и букет слънчогледи. Усмихна й се и влезе. Разказа й много неща, но не искаше да й даде подробности. Но тя знаеше. Усещаше. Сънуваше го. Той я прегърна и като всеки път като този, я взе на ръце и занесе в леглото й. Беше полудял. Чука я така като никога преди. Разбира се нея всичко свързано със секса й харесваше. Когато свършиха тя запали цигара и отпи от виното си. Той по най-бързия начин се облече.

- Тръгвам! Ела да заключиш! Ще ти се обадя! – и излезе.

Разплака се. Беше и тъжно. Стана и се изкъпа. Най-дългия душ в живота й. Не разбираше.
Отново събра всички. Пиха. Танцуваха. Чукаха се. Целуваха се. Гледаха се голи. Тя заспа. А на сутринта, като по часовник-в единадесет. Ядоса се. Повтори своите сутрешни процедури. Беше ядосана, тъжна, не разбираща. “А сега какво? Ще го убия! Ще го напусна! Ще го убия! Аз ще си тръгна! Ох, ще го убия!”Веднага се зароди пъкленият план. “Той ще умре! Никой не може да се отнася така с мен! Мразя го! Ще го отровя! Не ще го застрелям. Всъщност ще го наръгам с нож. Може да го оставя, за да го убие работата му! Не трябва аз да го направя.” Но не можеш да реши все още.

Седна на масата. Запали цигара. Сега вече бе сигурна в себе си. Бе решена, той си заминаваше завинаги. Остави му съобщение, в което му определяше среща на покрива на отсрещния блок. Там се срещаха от начало. Беше им много интересно. Играеха на криеница, пиеха вино, пушеха трева, правеха секс до полуда. Сега тя му устройваше същото мероприятие. Знаеше, че няма начин да не го изкуши.

Всичко бе готово. Срещнаха се там. Той бе изненадан от нейното лудо настроение. Целуваха се. Наливаха се с вино. Беше като пиршество за празните им души и голите им тела. Седнаха на голямото одеало. Тя запали тънката цигара и я вдиша. Замечта се с глава отметната назад. Сега всичко ще свърши и издиша зеления, отровен дим. И като отвори очи…наистина беше свършило. Той бе полетял вече надолу в оная бездна. Безпомощно разперил ръце. Безмълвно отворил уста.

Запали си цигара, допи своето вино и с триумфираща усмивка заплака. О не беше от онзи горчив, съжалителен плач. А от онзи доволния. Най-после можеше да започне лудия си живот спокойно и отново. Нямаше любовна лудост. Нямаше вериги. Бе отново тя срещу целия свят.

Question

От кога мъжете искат връзки и без връзки не правят секс, а жените не искат друго освен секс????? И от кога жените станаха мъже, а мъжете путки??? Не съм доволна!!!!

Музиканта

Дръм в джаза
Музиката стене
Слива се в едно с цигара
А чашата сигнала чака.

Пияното повело за ръка саксофона
Включва се в меланжа грамофона
Ритъма преплита се в нощта
Колко е спокойно ромоли дъжда.

Аромат канелен се разнесе
С песента се той унесе
В бавен танц за да покаже
Колко е научил, иска да разкаже.

Лунна, бавна е нощта
Спряла за миг потънала е в свойта светлина
Заслушана в нежната тъга
Колко тъжен е музиканта
Колко пленен от любовта.

А утрините тук са тихи

А утрините тук са тихи
Спят всички птички
Спят даже и цветята
Уморени са в света ти, Непозната.

А утрините тук са тихи
Понеже сама останах
Слята със мъглата
Успях да спра кръговрата.

А утрините тук са тихи
Няма кой да вика и да се смее
Няма кой над мен да надделее
Няма кой да спори за кафето
И да пали цигара със усмивка.

А тихи щяха да са утрините
Ако нямаше те в моя свят
Ако нямаше и мен
Но обичам сутринта да съм сама
А вечерите-на теб да подаря.

Целувката на ревността

Да събудиш очите си от ярост
Да разкъсаш кожата си с гняв
Да се обърнеш и да плачеш
Да откриеш лошия печат.

Порастваш и откриваш как влияе
На всичко около теб-страстта
Осъзнаваш, че не можеш
Не искаш без любовта.

Но с нея за ръка привързана,
Върви онази жалката-ревността
Усещаш, че не се нуждаеш,
Но тя е силна и ще те погуби
Избягай по-далеч, за да запазиш
Себе си и своята душа.

Нека чисти да останат,
Дори да се наложи да се бориш
с вътрешния свят и с хората.

Целуната нежно от ревността
Погубваш своята душа
Забравяш истината и робуваш
Без да може на чистата любов да се любуваш.

Тя...Пролетта

Пролетта отново предизвестява
Новостта която скоро ще ни сполети
Онова зелено чувство
Което в себе си уби.

Зелена идва
Стъпва бавно и навред
Усещаш как те гали
Как усмихва се и крачи напред.

Гледаш я и се чудиш
Как да направиш любовница от тази жена
Но шансове нямаш
Тя е сама, Пролетта.

Усмихва се нежно
Говори с очи
Искаш я, молиш я
Но не остава, мълчи.

Чакаш я всяка година
Дано пък тази склони
Дано тази реши
Но усмихва се, тръгва си, грешиш…

Свещите ти...нашите свещи

Свещта по между ни е запалена
Пленена съм от пламъка
Описващ по стените картини
Картини, които напомнят и те карат да забравиш.

Та сетих се за теб
Запалвайки свещта
Реших да ти напиша
Но смелост не събрах.

Живота ми обърка
Със един замах
Реших на теб да посветя
Моята свещ догаряща, пламтяща.

А след това
Със пръсти ще я угася
За да не ми напомня вече
Че си тръгна, без да ме целунеш.

Ще запаля тази свещ отново
Ще те прегърна
И ще чакам песента
Танцувай с мен.

Посвещавам я на теб
Защо пък не
Заслужаваш нещо да гори
Нещо да ти бъде подарено.

Оставяш телефона празен
Докосваш поредната глътка
И тръпнеш в очакване
Ще я запаля, за теб.