Индустрия

Обичам София, тъмна и нощна. Обичам я празна. Обичам я, когато е студена от прозореца на автобуса. Иначе ме подтиска...смачква и захвърля. Не е уютна. Не е топла или близка. Но как свети нощем?!!!! Полъхва една романтична нотка, на познато, на обгрижващо.
Има една арт нишка, нещо висше, нещо духовно..близко...познато и приветстващо. А колко изгубени души е приютила..без да задава въпроси..без да има значение...Като самотен пристан.
Един огромен, пуст, индустриален мегаполис...с уникално сутрешно небе, с прелестни облаци над Витоша.
....загасям си последната цигара, оставям кафето на масата и излизам....там някъде....с теб..някого....

***

I feel like my heart beatin harder faster stronger..but i'm sо blind...so empty...i've got this X sign on my chests...so not fair...

Студено беше..но въпреки това излязох... Чувсвтото на слабост ме бе обзело. Знаех, че не мога да стоя повече на едно и също място. Като разярен тигър в клетка..не ми се получаваше повече... Започнах да правя справка за отминали събития и за новонастъпили случайности.. Е не, не е същото..а колко е по-различно, даже не искам да си го мисля...
Навън валеше и духаше вятър..типично, като за ноември...ама някак си психическата ми нагласа не беше ноемврийска...
Светофарите надолу по улицата светеха в червено.. сякаш вече се бяха наговорили, че няма да ме допуснат да премина..доста неловко всъщност. Ама така е след като не знаеш на къде вървиш, не моеже просто да вървиш...
Някъде по улиците се разнесе песен,...точно като от транзистора на дядо ми от лятната ваканция... тази мисъл доста ме стопли.. но вятъра продължаваше да духа в лицето ми..почувствах се като самотна ледена фигурка в средата на нищото..до като навсякъде наоколо по две, по две, разни фигурки се сгушваха и стопляха...прекратявайки вледенителния процес...

светофарите светнаха още по зловещо червено...още по-забранително...още по-забраняващо..още по-самотно...

But sometimes when it rains
There's no time to do it again
The real me wants to savor it all
In my memory