минорно ми е

тръгнал към себе си
след полунощ
защо си вечно нощна птица
компания ли търсиш през нощта
или сянката на миналото
имаш ли нужда от събеседник
или по навик
на себе си шептиш
с цигара
и бутилка вино
през локвите минаваш
облягаш се на стълб на лампа
вадиш си китарата
опитваш се да сътвориш
нещо
вдъхновението бързо си отива
не псуваш
не е във теб това
палиш нова цигара
подритвайки консервна кутия
намираш нов демон до себе си
и продължаваш своя тъжен монолог

днес си тръгвам от тук
с много любов
предназначена за теб
без значение
че няма да стигне до теб
без значение че вече не ти е важна
и не я искаш
тя си се е случила за теб
тази любов
и се е втъкнала
във всяко кътче
на стаята ми
на душата ми
днес си тръгвам и я оставям тук
защото не мога да я взема със себе си
там където отивам
няма място в куфара
нито в раницата ми
оставям я тук
ако някога ти потрябва
да знаеш къде е

някой посети душата ми днес
призрак от миналото
незабравен никога
идващ и си отиващ
на приливи
и отливи
оказа се сянка
превърнал се
в малко тъжно човече
статуята от пиадестала
се стопи
в липсата на образ
много стремежи
много амбиции
които
нямат реален смисъл
те просто седят
и чакат
да превземат света
но свят който
вече не е мой
олекна ми
и го изпратих
малкото тъжно човече
мечтаещо
да владее света
и да има време
да прави неща
които не са в живота му
отдавна
неща които
са загубили стойността си
изпратих го
да си ходи по пътя
призрака
който
вече
не е важен

В главата ми
като в консвервна кутия
празно
събирам останки
от миналото
за да си ги прибера в малка кутийка
в дън душата си
за да си ги занеса през половината свят
спомен от цялото
дъх на носталгия
канелени клечки
кафе
и мъркане на котка
дошла
за да те обича
защото
освобождаваш си място
за бъдещи спомени
явно всичко си има граници
и пространствена ориентация
визуална опора е нужна
ако я няма
кутийка
със спомени
в дън душата

искам да ти пиша
да ти посвещавам
да се превърна в личния ти поет
личния ти писател
мастилото на дните си
да изписвам за теб
върху хартията на мечтите
с перото на желанията си
искам да ти пиша
да ти посвещавам
да мечтая за теб
да запълвам празните полета
и да се науча в рими да говоря
за да ти е съвършено
всяка дума
да тежи
в конкретика
и в абстракност
в спомен
в блян
в неизказаност
да ти оставя
думите си

Октомври
месец на носталгия
всяка година по същото време
никога не закъснява
липсва ми гарсониерата
до вас
и слънцето влизащо през прозореца
кафе с канела от сутрин до вино
цигарен дим
и музика
и любовни трепети по невъзможност
усещането е едно и също
дори през призмата на време и обстоятелства...