След като обиколих цялата сграда на болницата отвън, открих входа. Много сложна процедура. Сигурна съм, че и банките не ги правят толкова сложни за проникване. Влязох. Студена обстановка, болнична и доста неприятна. В асансьора се изсипват всички налични посетители в този час. Натискам копчето и слизам на етажа изписан в смс-а.
И там врата със слот за магнитна карта. Е нямам. След няколко минути той успява да докуцука при мен и да отвори. Изглежда много тъжен. Нищо, че е било рутинна операция и "всичко ще бъде наред".
Има съквартирант. Видимо разликата във възрастта им е около 30 години. Но може и да е повече.
Много искам да го целуна. Неудобно ми е. Цялата ситуация ми е нелепа. Разсмивам го с глупави шеги. Смее се, боли го. "Опъват ме шевовете". Той се навежда и ме целува. Хем му се иска да ме успокои, хем да успокои себе си.
"Преядoх с фъстъци!! Дадоха ми нош-па и ми казаха, бъбреци и да ходя на лекар утре."
Добре ни е здравеопазването.
В стаята има огромен прозорец. Прави обстановката по-поносима. Цялата планина се вижда. Нищо че е сиво, изглежда добре...
Не ми се тръгва. Много ми е подтискащо в болницата, но никак не искам да го оставя сам. Имайки предвид, че връзката ни беше със срок на годност, пъти по-кратък от колкото би ми било приятно. И срокът изтичаше прекалено бързо.
Целувам го, усмихвам се, за да не се натъжава и се надявам, че ми остават поне още 2 срещи и колкото целувки са ни писани...

Живях в апартамента на осмия етаж.
Много решетки имаше.
От подлеза, през входната врата, вратата на асансьора. После решетката на етажа.
Вратата на апартамента. Вътрешната врата.
В самия апартамент бяха четири.
Нанесох се пролетта. Още беше студено. Навън беше и сиво, и ветровито.
Много телеграфна станах.
Влалкът ми закъсня, нямах пари за такси, трябваше да стигна до адрес, до който не знаех как се стига.
Сигурно не съм подозирала за съществуването му.
Много неуютно ми се видя. Но имах нужда от ново начало.
А кувертюрата на леглото беше
приятно шарена.
Съгласих се. Подписах договора, взех ключовете и със скоростта на светлината навън.
Голямото ново начало. Няма що.
Преживява се така или иначе.
Разчистването беше сложен въпрос.
Две торби от магазина за битова химия и домашни подреби. Тежат прекалено, топло в твърде.
Няма никакви изгледи за автобус.
Имаше толкова за изхвърляне и измитане.
Но така са те новите начала. Прашни. Нуждаят се от чистачка.
Дори намерих стари текстове. Опит за писане на предишната собственичка.
Заминала далеч. Въздухът не й понесъл, а далеч винаги е добър вариант. Но историите..
имаше нещо в тях. Имаха нужда от редактор, но бяха интересни.
Всеки път, в който искаш да напишеш нещо, ли трябва да е през личният ти опит?
И колко далеч стига фантазията ти?
Ами прашна история.
След като закачих и послената снимка на стената.
Виното изглеждаше друга перспектива.
А гледката от терасата беше достатъчна, за да искам да пия кафето си тук по-дълго от колкото можех.