Stranger in the night

“Имало едно време”... колко баналбно начало за разказ... твърде приказно, никойу не вярва тези неща вече. Имало една планета, съвсем различна планета. Имам предвид, че факторите за живот били на лице, но имало нещо особено, никой не може да каже всъщност какво. Жителите на тази планета били ограничено количество. Всички били много различни и странни, но поне не били злонамерени. Планета състояща се от чудаци. Фразата “всеки луд с номера си” сякаш тръгнала от това място.

Един ден се оказало, че има един жител, който бил по-луд и от най-лудите, луди на планетата Земя. Конкуренцията на пазара не била доволна. Този луд, бил един прекрасен луд всъщност. На пръв поглед изглеждал точно като всички други, но имало нещо в погледа му, което карало заинтересованите да се замислят. Нощем излизал с тъмните си очила, нощем живеел, през деня нещо не му се получавало сутрешната екзистенция. Той имал една голяма, цветна торба. В нея държал всички свои спомени и случки от живота си. И когато преценял изваждал подбрани от тях и ги раздавал на хората около себе си. Някои били особено безумни, други били толкова истински, че те карали постоянно да мислиш и премисляш чутото.

Лудият бил самотник. Подобно на всички луди хора той измислил своя свят и го съживил. Дал му въздух, вода, ден и нощ, които обърнал наопаки. Но го осакатил. Не му дал любов и вяра. Дали бил забравил, това никой не можеше да каже.

Всички го харесваха, защото бил много шарен и приказлив. Всичко привличаше вниманието му и го караше да праяви своя колекция от живот. Така създаде свят, под стъклен похлупак, свят на своите призраци. Въпреки че всички много му се радваха, той бе празен и сам. След като не вярваш, не можеш да предизвикваш събитията, а когато не обичаш, всичко става банално и се обезсмисля. Истината е, че тези неша му били непознати, за това той не знаел, че страда вътрешно, от липсата на някои от тях.

Всеизвестно е, че вълците единаци не оцеляват дълго без стадото, та нали са различни. така и човекът е просто, бойна единица от едно общо. Колкопто и да му е добре празен и сам, един ден той вижда и другите неща. И осъзнава, че е сакат всъщност.

Лудият си имал свой отдушник. Това бил огромен прозорец. Неговите очи към света. Също като всеки луд от планетата си имал и своите пороци. Но това не би трябвало да бъде новост за някого изобщо. Пиел...енергииния сок на света. Това го зареждало и го правел по-силен. Но се появил нов порок, но с комерсиална цел, той пушел “Бяло Боро”, мода дошла от земните хора, но той просто искал да се доближи, поне малко, не искал да бъде чак толкова различен, а и имал нужда от “уравновесяващи фактори”. Не че знаел целта на занятието, но можем ли да го виним, че поне е опитал различните тенденции за саморазрушителното си самосъхранение.

Дните течали бавно в низ от странности. Дните били напълно празни, на доизживяване... но защо?! Какъв бил тогава този живот?! Но той бил просто луд, какво е от значение когато няма време нито материя?!

Звездите изглеждали чудесно, погледнати на светлината на свещите, които винаги горели на терасата. Той обичал нощите си, но обичал да ги осветява и да им дарява различни миризми. Без значение дали отровни изпарения от цигари или отрови от съзнанието си или от различните крясъци, които го заобикаляли. За него всичко си имало миризма и това го правело необикновен всъщност. Лудия, странно за мъжка особа, обичал да си гледа цветя. Всички, разбира се, били на терасата, за да може дружно с тях, да се любуват на външното и на звездите. Той им говорел. Те били сякаш като негови спътници в живота на терасата. Но кой може да каже от какво имаш нужда в глупавия си, банален, тривиален, екзистенциален път.?! А и кой ги слага тези етикети?! Но нищо, важното е покорени от опаковката да забравяме да виждаме във вътрешността.

Всъщност, наистина лудият бил много самотен. Създавайки нещата, които иска не е трябвало да му обягва най-важното. Не можеш да оставиш черния си живот, съвсем без зелено! Но как да имаш нещо, което так аили иначе не познаваш?! От къде да започне търсенето, тогава?

Историята няма да бъде с щастлив край. Лудите накрая никога не съумяват да се сдобият с пълноценноста на зеления живот. Създавайки своята действителност, никога не осъзнатава, че са забравили за обкръжението си. Когато е напълно пусто и горещо няма кактус или оазис, които да те накарат да видиш от другата страна. Всичко което се превръща в мираж. Всичко опира накрая, до момента, в който усещаш, че си кривнал в реката около пет метра и половина надясно и не можеш толкова лесно да се върнеш, а щеше да бъде better. Но водейки се от конвйра, дори и да си дефектен, а не точно копие-клонинг и все пак си частица от всичко.

-Лудия, искам да ти помогна , спри да се осакатяваш повече, започни да мислиш за себе си, но не по оня гоистичен, по който си свикнал. Дай нещо от вътрешността си и спри да съжаляваш, че нищо не си получил в замяна. Отдай се на душевна терапия и спри с твоите паранои!! – бележка на автора.

Следващата слабост дошла с музиката. Колко всъщност е важно да живееш мелодията, в ритъма, в несъхраненото съзвучие. Започнал да я усещала покрай себе си, не просто в главата си, но разлята по вените под кожата. Музиката се превърнала в следващата същност. А същност, всъщност нямало, тъй като всичко му било в главата и премесено с атмосфера витаело наоколо. (Колко тривиално стана, а исках само да кажа “Чао”!! Ти в моята глава няма да останеш за дълго, ако реша да си отида...сбогом!)

-О Луди, за д ами доразкажеш историята си, искам да я разкажа на други, интересно ми стана.

А колко хубаво беше на последният концерт, на който беше. Хората бяха без значение. Какво като бяха хиляди и бяха топли и плоски, и скучни. За него всичко беше мелодии и светлини, мириз на близост и познание. Винаги търсеше новото, имаше нужда да се движи, в противен случай, просто се задушаваше. А не искаше да умира, още му се живееше, въпреки че отдавна вече бе на доизживяване и заблуда.

Но въпреки всички пороци, слабости и отрицателност в себе си, ние те обичам. Винаги ще е така, твоите призраци винаги ще бъдат в готовност, да тръгнат, когато поемеш по новия си път. И пак стягаш куфарите си и тръгваш, те след теб в торбата, за да можеш някой ден да спреш на някое псокойно, тихо място, за да останеш малко и започваш своя разказ, палейки цигарата и отпивайки от питието си, заслушан в мелодията и унесен в миризмата.

Въпреки… си тръгвам

Заключвам вратата за последен път
Поглеждам през прозореца и всичко си е там
Само мен ме няма вече, но е без значение
Не искам да гледам назад
Но инстинкти… и го правя
Всички призрачни спомени си стягат куфарите
И тръгват с мен…дано не забравя
Но няма подобна опасност
Останах за последно тук
Искам да си спомням
Искам да го преживявам
И ми е добре
Въпреки сълзите
Въпреки усещането
Въпреки дупките и кръпките
Въпреки свещите и клечките
Въпреки себе си
Въпреки теб…
И си отивам за последно…сега

Дрога

Как би окачествил своята зависимост
Кажи ми гледай ме в очите
Пленителна е тя нали
Когато те гледа от пръстта?

Как решаваш, че тя е силата
Как разбра, че няма да умреш
Как реши, че не си зависим
А го правиш, защото ти така си решил?

Заблудата те прави слаб
Не ти вярвам ако ми говориш
Ако не погледът ти също ми мълчи
Говори ми, искам да крещиш.

Слагаш огледалото на масата
Изсипваш върху него пакетчето
Вадиш си тръбата
И си мислиш, че играеш със съдбата.

После лягаш на дивана
Колко силен си сега
Вземаш малко трева
Палиш, вдишваш и мисълта ти полита
Вземаш си шишето и изпиваш литър.

Изправи се и започни да живееш и градиш
Трудно е не споря
Искам само да решиш
Бъди такъв какъвто беше – жив!!

Да смесиш алкохола с депресия

Ставаш сутринта от леглото
Първото за което се сещаш
Какво се случи снощи
Къде ми е палтото.

Вкаран в омагьосания кръг
Мислиш но не стигаш до никъде
Да викаш няма да има кой да те чуе
Само дето главата ти ще се надуе.

Приготвил поредния коктейл от снощи
Осъзнаваш колко празен си сега
Да пием за…любима твоя фраза
Махмурлука стана част от твойта фаза.

Колко е лесно да се самозалъгваш
Да живееш в своя удавен от алкохол живот
Огледало няма, за това не си сгрешил
В депресия недей изпада,
Решението е готово,
Сто от това и още триста
И пейзажа си изградил
Мозъка си си промил.

Прецедент

Не знам що за прецедент, може да бъде това?! Искам да попитам някого, но не е важен отговора, а въпроса няма да бъде зададен… как стана така, че история на шест месеца така извратено се повтаря сега?!

Сутрешен факс…то не беше мейл, не беше смс, ами си беше космическа забивка….Как става така, че когато не искаш то се случва и си набиваш филма сам, бягайки от него, той те стига по-бързо от колкото би могла да протече най-бързата ти мисъл.

Палиш цигара и разбъркваш млякото в кафето си. Поглеждаш през прозореца, колко е празен света и колко си лишен от себе си всъщност. Небето мрачно е надвиснало над нас. Заплашва всеки миг да се разтвори и да потопи всичко в огорчената си вода. Светкавици, една след друга се борят да превземат всичко. Изгаряйки по пътя си, онова което могат.Колко е саморазрушителна саморазрухата и деградацията, и спада на социално-културното ниво на личността. Когато убиваш и себе си, физически, и себе си, психически, горд ли се чувстваш или само претендираш, че не ти пука?!

До колко маската която си слагаш наистина те предпазва и колко е дълбоко вътре, спрямо това, което показваш навън?!

Как стана, така че не се влюбих, но те почувствах със сетивата си. И то дори не е егоистично чувство, даже няма ревност. Не ми пука кога, какво и с кого, а защо не… Не съм мислила, че мога да надвия някак си природата си и в същото време, да се поддам на другите…потъващите.

Отпивам си от кафето, загасяйки цигарата си в мръсния, прашен, черен пепелник. Колко е сиво навън. А на мен ми е толкова зелено вътрешно. Но сутрешната саморазруха, която си дадох, повлияна от двуседмични решения е непростима. Страх ме е…Майк…и теб те няма…и сестра ми. Аз друг си нямам вече. Искам да ме държите за ръка и да се смеем смучейки зелено-жълтите си детски близалки, омагьосани от кръговете, които въртележката описва заради нас. “Искам да съм дете, не искам да пораствам, защото големите са лоши.”

Още един час изтече безвъзвратно от живота ми. Избяга и се сля с изминалата вечност. Не съжалявам. Но ми липсва. И кога разбираш дали съжаляваш или само си мислиш, че е можело по друг начин да се случи…

Emtyness...full of poison...full of dark...I miss you a lot, you fake soul...

Лошо ми е... :(

Друго е

Друго е, събуждаш се и усещаш онова особено нещо, което не си усещал от толкова време. Две ръце, които са обвити с някаква нежност и грубост около тялото ти. И о чудо, колко приятно е забравеното усещане. И се усмихваш. И ти е добре. Но когато отвориш очи, магията е изчезнала, станало е светло, сутринта бърза да ти удари чуковния си шамар, за да те накара да се съвземеш. Не удобството и онова, което наричат свян, се намесват с пълна сила. Добре де, поне може да се гледате в очите…но то е така мъчително, особено когато главата ти прелива от въпроси и желание за разговор, а си спрян отвсякъде. Дали е от предпазните очила или цигарения дим, но така се е получило.

Друго е когато се събудиш да си сам на другото легло…доста самотно, но поне спиш и не мислиш за това и после пуффф, целувка за добро утро. И в главата ти нахлува буря от екзистенция. Леле и как стана така. Друго си е да има кой да те целуне, за да те събуди. Но още по-друго си е да има кой да те целуне за довиждане.

Колко обичам “Ще се чуем”!! Не може ли да се пропусне. Не може ли просто да усмихнеш съненото си лице и толкова. Защо си даваме “обещания” които сме наясно че остават без значение?!

“Любовта ще разруши света!” и е така…и ми е добре…и не мога да забравя…

Подай ми ръката си. Аз ще я хвана и ще я задържа в моята, но за кратко.

Повдигни очите си и ме погледни. Аз ще ги задържа върху своите…но за кратко.

Усмихни устните си. Аз ще поема вината за това и също ще ти се усмихна.

Направи една крачка напред. Пристъпи към мен. Аз ще направя същото.

Не знам как трябва да скъсиш дистанцията между нас…и аз не мога да го направя.

Разкажи ми какво виждаш когато затвориш очите си…виждаш ли нещо.

Аз виждам теб. Всъщност някакъв силует. Не съм сигурна, но аз така реших.

Искам да ти разкажа един разказ. За един елф. За неговото кралство. За това как той от дъното на всичкото зло, направил така, че да се отърси от мръсотията и да управлява кралството си. За това как върнал вярата на всички елфи на хълма. За това как повярвал. За това как спрял да лъже, да краде, да плаче, да бяга. За това как останал сам, напълно сам на най-далечния хълм, устоял на природните стихии. Как привлякъл с мислите си, собствената си съдба. Изковал я от студения метал и я въплътил в една прекрасна история, която вдъхновява, която връща вярата изобщо.

Хълмът бил разположен на север. Зелен. Сякаш студен и въпреки това топъл. Вятърът, който духал там, променял съдби. Този вятър бил омагьосан. Искам да те заведа там. Искам да заведа себе си там. Искам всичко да се преобърне и да се променим. Искам да сме по добри и в същото време искам да съм същата.

Искаш ли да ти разкажа каква съм и какво направих заради теб и какво искам да направя още? Сигурна съм, че ще те е страх, но съм дръзка, искам да съм дръзка и да го направя…не знам как да започна, дори ми се иска да открадна хилядите идеи на тези преди мен, които вече са открили как стават тези неща…но слушай….

Предадох душата си. Замених я за всичката плътска жажда и удовлетворяване на порочните ни сетива. Продадох си сърцето, за да не се влюбя в теб и да те имам по-дълго, за да не страдам. Пуснах косата си дълга и черна, като нощен вятър, за да мога да те оплета в себе си. Направих устните си толкова червени, че кръвта в твоите вени няма да стигне, за да разбереш, колко ме боли. Очите си потопих в извора от планината, за да те гледам винаги и да виждаш душата ми, както ти си я представяш. Кожата си слях със снега, за да виждаш как тече кръвта по вените ми и колко пулсира за теб…Сключих пагубната сделка с дявола. Дадох всичко, което ми поиска, само за да задоволя себе си и теб.

Той ме научи как да се чукам, за да ти е добре. Как да те целувам, за да те изгарям навсякъде от където минат устните ми. Оставиха ти много белези, така трябва, поне ще ме запомниш, след като те забравя. “Целувка с език и перверзия”…до болка. Трябваше да разбереш, че времето разрушава всичко и секса не ти дава, това, което ще ти запълни празнините…но поне трябваше да се опита от всичката отрова.

Огледалната маса в средата на стаята ми…беше готова за нашата среща. Дълги бели линии, които чакаха да бъдат взети, за да разрушат. Чашите пълни с кървавия пунш и много лед. Тръбата бе прецизно свита. Разврата на света се бе концентрирал тук. И когато влезеш в стаята, ще те целувам сляпа. Ще отдам последното късче месо, за да си добре и искам да си задоволен.

Ще ми направиш ли свирка? Но моля те…как бих могла, да не ти направя. И после ще те оближа целия. Ще се отдам на своята пагубност. Ще се отдам на пропадащия свят и ще се върна в небитието, там където е само хаос. Защото, защо трябва да градим, когато е така лесно, всичко да се разруши и на никого окото му няма да мигне??!

Танцувай с мен. Ще запаля свещите си. Знаеш, че без тях не мога вече. Музиката е моят стон. Танцувай с мен. Аз само ще те гледам. Наистина вече не искам да говоря. Този път ще бъда твоят слушател и изповедник. Разкажи ми как и колко ме желаеш и после ще те чукам както искаш. Танцувай с мен след като луната изгрее. Танцувай с мен до залез слънце. Аз ще бъда вятъра, който ще ти даде началното дихание. Танцувай с мен и вземи душата си обратно, аз ще жертвам моята, заради мига в който ще се насладя на твоето жертвено падение.

Ще те разруша с целувката си. Ще те слея с погледа си и ще те удавя. Ще те оплета в косата си и ще те удуша. Накрая просто ще те бутна от скалата и когато паднеш долу, ще се разбиеш на хиляди парчета. Едно парче ще ми попадне в окото и сълзите ми ще задушат и мен. Не искам да ти вярвам и няма. Само ще те разруша…но мъртъв вече, ти ще ми простиш.

И те обичам…

dyshata mi kreshti
shte q izvadq za da mlukne kychkata
maxmyrlyka mi veche ne q iska v jivota ni

It's all gone

Какво видях днес...."Жената винаги трябва да обича нещо, в карен случай това може да бъде мъж"! Представяш ли си...леле, ако децата са започнали да разсъждаат така, то какво остана на онези, които с години сме страдали поразени от ръката на любовта. Ние осакатените, дето вече сме се изкривили и само се молим, да се влюбим пак, заради невероятното усещане и пеперудите?!!!? Защо стана така...
It's all gone...хм

Танцувай с мен

Нека да танцуваме
Тази нощ например
Разтвори ръце и пристъпи напред
Аз ще се приближа, за да се слеем.

Искам тази нощ
Танцът да бъде между нас
Искам да почувствам диханието ти
Искам очите ти да гледам.

Омръзна ми да танцувам със самотата
Омръзна ми от въпросите “защо”
Нека тази вечер е без думи
Танцувай с мен.