Друго е, събуждаш се и усещаш онова особено нещо, което не си усещал от толкова време. Две ръце, които са обвити с някаква нежност и грубост около тялото ти. И о чудо, колко приятно е забравеното усещане. И се усмихваш. И ти е добре. Но когато отвориш очи, магията е изчезнала, станало е светло, сутринта бърза да ти удари чуковния си шамар, за да те накара да се съвземеш. Не удобството и онова, което наричат свян, се намесват с пълна сила. Добре де, поне може да се гледате в очите…но то е така мъчително, особено когато главата ти прелива от въпроси и желание за разговор, а си спрян отвсякъде. Дали е от предпазните очила или цигарения дим, но така се е получило.
Друго е когато се събудиш да си сам на другото легло…доста самотно, но поне спиш и не мислиш за това и после пуффф, целувка за добро утро. И в главата ти нахлува буря от екзистенция. Леле и как стана така. Друго си е да има кой да те целуне, за да те събуди. Но още по-друго си е да има кой да те целуне за довиждане.
Колко обичам “Ще се чуем”!! Не може ли да се пропусне. Не може ли просто да усмихнеш съненото си лице и толкова. Защо си даваме “обещания” които сме наясно че остават без значение?!
“Любовта ще разруши света!” и е така…и ми е добре…и не мога да забравя…
