Зора

И пак оставаш сама,
гледаш звездите,
усещаш как валят.
Снощната мъгла,
земните недра поля
със своята вода.
Искаш да мислиш
със свойта светлина,
но угасна тя
в плен на нощта.
Искаш да бъде по-различно
гледаш към Лунна светлина,
но тя далеч е
усещаш как летя.
Палиш пак цигара,
до кога?!
Няма да продължи дълго,
това е различно от твоята истина
лека нощ, деца
зората ще бъде по-добра,
по-различна...по-сама...

Сляпа

Ще хвърля чувствата си към теб в коша с надпис "Рециклаж"

Ще хвърля спомена за теб в коша с надпис "Рециклаж"

Ще хвърля мисълта си за теб в коша с надпис "Рециклаж"

Ще хвърля желанията си по теб в коша с надпис "Рециклаж"

Накрая ще хвърля и теб в същия кош...обаче знам, че след този скапан, т.нар. рециклаж нищо няма да е better, нищо няма да е по-различно.

Сега искам само да гледам навън. Сляпа. Не искам да търся нищо. Не искам да виждам никого. Само да гледам през прозореца. Така както съм гледала и преди. Сляпа. Искам да знам че ще вали и да чакам дъжда. Да гледам как синьото небе става сиво, дори черно и да се усмихвам.

Обичам да вали. Обичам лошото време. Обичам си черните очила. Сега пак ще ги сложа и не вярвам да искам да ги сваля вече.

Ще те хвърля в коша с надпис "Рециклаж" и ще те оставя да изгниеш там. Ще махна надписа, за да няма кой да те рециклира и да те направи по-добър човек или поне по-смел...

Ще сложа черните очила и ще се слея с всички...и ще ми бъде better...

И сега?...

Много искам да имам възможността, която искам да имам. Много искам да ти кажа как се чувствам. Искам да почувстваш, не да разбереш. Искам да знам защо стана така. Отново искам да ти задам всичките “защо-та” на света. И пак искам да те подведа под отговорност за сърцето си. Искам да знам какво се случи за няколко часа. Искам да знам какво е било преди това. Най-вече искам да знам от какво така се уплаши!! Много искам да ме гледаш в очите и да ми говориш. Много искам да усетя гласа ти с очите си, с косата си. Искам да видя къде ще се скриеш. ИСКАМ!
Мен също ме е страх. Мен ме е страх дори повече, но аз няма да избягам…
Как знаеш какво искам, за да знаеш, че не можеш да ми го дадеш? Как знаеш какво съм направила и как съм го искала? От къде знаеш че съм наранена или че ти си?!
Не ти вярвам! Не искам да запазя тази емоция в себе си. И няма.
Как да не ти кажа страхливец, когато и аз се чувствам така?! Но аз поне исках да опитам.
Странното е, че аз не исках връзка. Не исках някаква сигурност. Не исках чувства, които никой от нас не можеше да даде при тези условия. Аз искам само онова чувство, което си ми дал, давал, имах…и ми беше добре. Не страдах. И не карах никого да страда. За първи път се чувствах добре без да се натяква за любов постоянно…странното е че ми се струва, че и ти искаше това…
Сега оставам безмълвна…няма смисъл…не мога да те насилвам…не искам…Не искам обяснения…не искам бягство…искам само…може би…всъщност…само да знам защо се почувствах така снощи…тази сутрин…сега…какво се случи….It doesn’t even matter...или има?!...

Placebo - Running Up That Hill

It doesn't hurt me.
You wanna feel how it feels?
You wanna know, know that it doesn't hurt me?
You wanna hear about the deal I'm making?
You *be running up that hill*
You and me *be running up that hill*

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill, Be running up that building.
If I only could, oh...

You don't want to hurt me,
But see how deep the bullet lies.
Unaware that I'm tearing you asunder.
There is thunder in our hearts, baby.
So much hate for the ones we love?
Tell me, we both matter, don't we?

You, *be running up that hill*
You and me, *be running up that hill*
You and me won't be unhappy.

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill,
Be running up that building,
If I only could, oh...

'C'mon, baby, c'mon, c'mon, darling,
Let me steal this moment from you now.
C'mon, angel, c'mon, c'mon, darling,
Let's exchange the experience, oh...'

And if I only could,
Make a deal with God,
And get him to swap our places,
Be running up that road,
Be running up that hill,
With no problems. x2

'If I only could, be running up that hill.' x7

Pass this on

Така се чувствам сега...празна...куха...като черната дупка между краката...като черната дупка в главата...като хралупа на катеричка....страх ме е...този страх не ме прави по-силна обаче...гади ми се...лошо ми е...искам да крещя от болка...а ситуацията е така нелепа...не издържам...не искам...не трябва...искам да бъда агресивна, силна, зла, безподобна, безчовечна, нетолерантна, безпаметна, безскруполна...но няма да ми помогне.

И аз искам да те боли. Искам да страдаш. Искам да се гърчиш. Да падаш. Да не знаеш какво се случва. Да няма кой да ти прости. Да не можеш сам да си простиш. Да не можеш място да си намериш от болка, от тъга, от липса...

Сега съм слаба. Безпомощтна. Наранена... и какво?! It doesn't even matter...

Но на пук на всичко пак ще обичам, пак ще се усмихвам, пак ще вярвам, пак ще се любя, пак ще пожелавам, пак ще страдам и ще наранявам. На пук на теб! На пук на всички. Дори на пук на сърцето си!

Мразя те и пак ми се повдига. Обичам те и ще го забравя!

Ще

Ще си запаля свещите и ще ги наредя в кръг. Ще запаля клечка…Ще ти пусна музика, този път ще бъда нежна, ще опитам. Ще те гледам в очите. Няма да говоря. Ще те целувам. И пак ще те гледам. Този път ще слушам и нищо няма да кажа. Ще те гледам и ще те изпивам. Искам да те имам в себе си. Ще запазя спомена, дори да си отидеш. Няма да мисля за нищо. Няма да гледам Луната. Този път ще съм ти вярна. Този път ще съм добра, няма да те предизвиквам....не знам...ще се постарая, но не знам, как да ти дам онова което искаш, тъй като ме е страх, но искам да опитам...

Рециклаж

Заставаш на студения паваж
Покрай теб минава нощен страж
Повдигаш очи, всичко е мираж
Като студена кръв на магазинния стелаж
Като горещия пясък по далечен плаж
Чувствата ми към теб са в коша с надпис “Рециклаж”…

Сякаш ако носех бездушната си дреха
По различно щеше да е за мен
Сякаш ако крещях за утеха
Щеше да е по-различно и щеше да си по-вглъбен.
Сякаш знаех, че рециклажа е единствения начин да избягам от това…

(подлежи на промяна, някога)

Мостовете

Всеки се ражда...живее и умира по начина, по който сам се е опитал. Единственото, което прави сам е да умре...сам. За всяко едно друго нещо той има някакъв избор. През целия си живот вземаш решения. Никога не знаеш дали са правилните, преди да разбереш, че си сгрешил. Нараняваш хора, нараняват теб...кръговрат.

Избираш в кой да се влюбиш или по-скоро си слагаш рамки. А когато не го направиш, слагат ти етикет. Изборът е твой. Винаги имаш избор, но никога не знаеш дали е най-доброто, което можеш да направиш за себе си, преди да разбереш, че си сгрешил...

Влюбваш се в жени и мъже, слагат ти етикет, влюбваш се само в едните или само в другите и отново ти слагат етикет. Когато не се влюбваш, пак имаш име. Тогава започват да играят предрасъдъците. Никой не може да ти даде логично обснение какво се случва, за това започваш да си задаваш разни въпроси. Те обикновено са глупави и нямат отговор. Внезапно "другите" те карат да се чувстваш зле, заради избора си. Слагаш началото на глава "Страдание"...

Защо трябва да избираш пола на човека, в който си влюбен, кое е от значение...? Има ли разлика? Секса си е секс. Любовта...любов. Тогава, кое е различното? Защо общественото мнение е от знаение и кой решава всъщност кое е правилно и кое не?!!

Имам нужда от мост. Неговата роля е да ме свързва с хората, не с половете или религиите им. Кое във взаимоотношенията е най-сложно?!????? Сигурно това, че за толкова много време, не са се научили да разговарят. Та защо им е? Нали всичко ни кара да усложняваме нещата?!?/...

Моите мостове, ще ми дадат възможност. Те ще ми помогна да се отърся от етикетите. Знам, че нямам нужда непознати да ми казват каква съм. Знам, че всичко е нормално, тъй като живеем в лудостта.

Любов...лллллюбов...л-ю-б-о-в... и какво значи тази куха, изпразнена от съдържание дума?...мостовете ще ми кажат. Мостовете между хората. Мостовете в нас. Мостовете, които изгаряме след и ред себе си, само и само да останем недосегаеми от болката, от страха, от самотата. Мостовете на чувствата...мостовете на комуникацията...мостовете на истината...тези на любовта и онези на самотата...мостовете...

И нека после съм грешна, нека съм сама, не съм презирана и отхвърлена...нека, знам, че мостовете ще ме спасят, освен ако не ги изгоря и не остана поробена като другите...но не би...

Екзистенциално

Затвори си очите...почувства едно странно желание между краката си... отново се почувства желана...копнеж, страст...любов... дали??? Само секс, поне на това се надяваше. Отвори очи и се огледа, не видя нищо различно и непознато. Всичко си беше по местата. Оново затвори очи. Отпусна главата си назад. Залюля се на стола си. Замечтано погледна тавана, а после и през прозореца.

Навън всичко беше по обичайния си стериотип. Нищо различно. Коловоз...релси...ограда...стъклен похлупак. Нищо ново.

"Жадна съм", помисли си и защо ли, бе изпушила цяла кутия цигари, в очакване на нещо ново, но нищо, същата стара екзистенция... Изля цяла чаша, на един дъх, в пресъхналото си вече гърло, водата се разтече по трахеята, дробовете и я усетиха, хлад...и в стомаха. "Друго е така"...

Делата на дневен ред???... ще почакат, сега не мога, сега... той, онзи, моят убиец, моята сродна душа, моят любовник, моята жертва... It's all gone...

И как се случи, пак нищо не разбра, знаеше само, че не тя е виновна, но кога ли пък е била....

Залюля стола си. Отново се отнесе някъде далече. Само сърцето и трептеше. Нищо друго не я разсейваше. Музика се чуваше някъде отдалеч, но те се сливаха в едно, спомени... as usual. Той и бе отнел всичко, тя бе взела него и бяха квит, почти наравно, но никога нищо не бе съвсем така както си мислиш.

It’s in the water baby, it’s in the pills that bring you down

It’s in the water baby, it’s in your bag of golden brown

It’s in the water baby, it’s in your frequency

It’s in the water baby, it’s between you and me

It’s in the water baby, it’s in the pills that pick you up

It’s in the water baby, it’s in the special way we fuck

It’s in the water baby, it’s in your family tree

It’s in the water baby, it’s between you and me

Кап...кап...кап, кога щеше да се научи да спира водата, както трябва, сама не знаеше, но нищо.

Спомена за неговото утро и за нейната нощ бяха най-пресни, най-близки. Но те я побъркваха. Добре, че сега се беше скрила в своето убежище, бе недосегаема. Да, но всичко и напомняше за него. Всичко...кап...кап...кап...

Някога ще се върне, дали, кога, може би, на дали, не...............

Мислите й, хаотични също като живота й, я побъркваха. "ИСКАМ ТЕЕЕЕЕЕЕЕЕ", "Тук съм, никъде няма да ходя".... не е вярно, не ееееееееееееееееееееееееее, не вярвам... но все пак знаеше, че има нужда от него.

Някога се чувстваше толкова истинска, толкова желана, чувстваше се като едно цяло със себе си... той промени това и й отне половината личност, взе я със себе си, когато затръшваше вратата...тогава, когато...

Облегна се назад. Отпи последната глътка вода. Запали си последната цигара. Втренчи погледа си напред, надалеч, някъде... затвори очи, избърса влагата им, пак се отнесе някъде...далеч...някъде...миналоооо...някъде...

Свещите

Сенките плъзнаха по стената,

разпиляни от огъня на свеща,

усещам ухание познато,

вероятно довяно от пролетта.

Виждаш ли как свети Луната,

как блести позната,

колко отдавна забравена,

но не от миналото оставена.

Виждаш ли колко е жалка горката,

когато е сама,

дъждът я остави непозната,

а Слънцето, в нея любима, позна.

Искам да огася светлината,

но свещите още не спят,

виждам аромата на цветята,

заспивам в плен на съня...

Струва ми се

Студено ми е, не зная защо,

снощи те нямаше, но помня,

ще се върнеш, когато си готов,

да нарисувам усмивката ти с очи.

Не се научих да чакам,

не се научих да прощавам,

не се научих да забравям,

не се научих...

Студеното слънце напече,

сърдито ми се струва,

сигурно трябва,

сигурно има защо.

Лека нощ, страннико,

отнесе ме твойта тъга,

лека нощ, непознати,

виждам, че всичко е лъжа.

Сутрешни размисли

И пак се започна с миналогодишните коктейли "Молотов". Ставаш рано. Спиш малко. Отиваш там, където рябва да бъдеш и изненада, няма никой друг. Някак си, дори не успяваш да се изненадаш. Дали си ядосан?! Даже не ти пука! И защо, трябва ли?! Не си такъв човек, дори си над тези неща. А бе да??!!! Само, че е леко хладно.Толкова леко, че хамикалката ти прекъсва, а мисълта ти е замръзнала при тези температури, дори на Слънцето му е студено. А как иначе?! Винаги може да е better, е явно сега не може. Нищо и това ще мине. Така е трябвало, така е станало...мъдрост, след мъдрост :) А после защо винаги ми е жега?!... Видяло се е, че и тази сутрин ще се твори, но какво ще излезе, ще поживеем и ще видим.... и както в казал творецът, а дано, но на дали...

После следва въпросът, защо няма изградена сериознос в младото поколение?!!! Е как да се случи по друг начин?! Няма кой да ни създаде навици, обаче все се иска от нас... и после защо няма кой да им даде като искат....

Жизнените ти сокове са доста изтискани. Плътта ти е смляна. Душата ти е извадена със вилица. Та нали трябва да помниш усещането! Еми сори, незабравимо е!

Боли ме гърло. Очите ми се затварят. Още ми се спи. Следи от Сънчо се разхождат по кожата ми. Гадост! Никаква естетика не ми е останала, а как иначе?! Нощтно-сутрешен кошмар.

Коктейла е забъркан вече. Наздраве и тази година ще е същата помия! Но туко виж сме сложили още някоя и друга добавка, та коктейла да стане по-колоритен и по-горчив.... we'll see...

...

Омагьосаният кръг! Връщаш се там от където си тръгнал. Правиш това, което си правил преди и си раправял, че спираш да го правиш. Или как да откажеш порочното си губене на време?! Как се научаваш как да си силен, как да продължаваш, как да заличаваш?.......

Момичето долу при реката, видях я онази сътрин, когато отминавах. Беше толкова чиста и невинна, искам да я опиша, но сякаш ще ми отнеме твърде много сила.... Блестяща, почти заслепяваща, черна коса, вдигната беше на опашка, а после сплетена на плитка. Очите й... за това направо не знам, как да говоря, толкова блестящи, толкова силни, толкова искренни, бяха светли, като изворна вода и зелена, пролетна трева... говореха ми, казваха много... Имаше малко, невинно, беличко телце, толкова изваяно, почти като порцеланова кукличка. Имаше най-червените, най-прекрасните устнички на света...

Слязох долу при реката, исках да я разгледам по-отблизо. Тя ме видя и се усмихна, господи колко прекрасна усмивка. Не се притесни от непознатата енергия, която я приближаваше. Тя бе прекрасен утринен лъч. Седна до мен на земята и ме прегърна. Тази прегръдка ми разказа нейната история. Очите и се усмихваха и също ми говореха. Устните и безмълвни не искаха упорито да се разтворят. Какво създание?! Така непорочно, така приказно, толкова истинско, така недостижимо. Какво правеше тя тук? Защо бе сама?

Самотата те изгражда, прави е силен, осъзнаваш защо, знаеш, че трябва. Събудих се. Нея я нямаш. Бе оставила само онова хубавото чувство. Сега останах сама, но сега знам защо... знам, че трябва и съм доволна...

It doesn't hurt me.
You wanna feel how it feels?
You wanna know, know that it doesn't hurt me?
You wanna hear about the deal I'm making?
You *be running up that hill*
You and me *be running up that hill*

...и така...лека нощ...

Непрестанно бягаш от хората и винаги се връщаш при тях, воден от нуждата да не си сам, да си с някой. Как разбираш, кои са онези хора, които ще са най-силни с теб и които ще те правят редом с тях силен отново?! Сякаш имаш нужда от съпорт... обаче не вярваш на никого и бягаш....останал сам, оглеждаш се и плачеш...как да знаеш, че изпуснал си онова, което те спасява, онова което те изгражда, а не съжалява... Как да станеш по-могъщ, по-силен, когато руши те онова, което те създава и те жили... Поспри, почакай, огледай се, давай, продължавай, не преставай, не съжалявай, бори се, бъди силен, не разрушавай, създавай....не си лягай, не се събуждай, не доизживявай....

Кой ти помага, на кого можеш да повярваш, тогава когато

имаш най-силна нужда от рамо сам си и предаден....

Светофар...червено е...знак за преминаване-забранено е...стоиш, безсилен си, изплашен, сякаш буря е преминала през теб и те е разрушила, но нали си вейка, зелено клонче, не дървото сухо, можеш да оцелеш и без да се строшиш.....

Замислял ли си се някога колко зелено е черното и колко е жълто сивото? Знам че не си виждал как падат звездите, но знам, че огърлица имам си синя, от небето я имам, не ще я изгубя. Прави ме силна и знам ще успея, над теб ще надделея и пак ще оцелея......

А днес валеше слънце,
после пекна дъжд,
накрая останових, че птиците ходят,
а хората летят.

Жестоката ирония,
кой я спомена.
Виждаш как всичко повтаря се,
а безсилен оставаш и сам.

Гледам очите ти празни,
ръцете треперят,
не знаеш ли ти,
всичко, човече заплаща се,
не е задължително да са пари...

Реших да скъсам с времето,
светофара светна,
колите полетяха,
сянката горката,
остана посредата.

Вятърът забързан,
пак за среща закъснява,
спира се да види,
колко още му остава....

И как накрая се оказа
иронията тъй жестока,
че превърна те в микроб,
тъй бездушен роб...

Искам да потъна в прегръдките ти.
Искам да затворя очи и да те видя.
Искам да чувствам усмивката ти с косите си.
Искам да те затворя в съкленица и да те гледам като пеперуда.
Искам да мислиш, че съм силна, че съм преминала през живота ти и съм си отишла.
Искам да вярваш, че съм те надмогнала, че съм те преодоляла..... но не съм. Не защото не мога, а защото имам нужда да е така.

Искам да затворя очи и да побягна.
НЕ знам къде ще ида, знам че не искам да съм тук, когато си отворя очите пак.
Искам да не дишам, за да мога да забравя, но уви... ит дазън ивън метър....