трябва си спокойствие

за да се случват нещата

за да има смисъл

и баланс

за да се намалят бръчките

и за да не ти побелява толкова бързо косата

бързането някак убива

отвътре

после и отвън

няма много голяма времева разлика

трябва да се диша

да се диша из основи

да се мълчи

да се чака

но не трябва като трябва

а като е важно за себе си

за фундаментите

за екзистенцията

за да има смисъл

не трябва да се бърза

и не е лошо да трябва 

да се диша

и днес всичко е само обещания
и днес ни е по-лесно да кажем че съжаляваме
и днес ни е по-лесно да ни е по-лесно
колко от казаното се случва наистина
защо не се опитаваме да менажираме думите си
те няма да се върнат
остават да висят в пространството
без мисълта за нас
някак не ми изглежда редно да се говори
да се обещава
нека си помълчим
мълчанието гали
мълчанието е меко
и тъмно
на спокойствие
стига празни обещания
стига молби
нищо от това не си струва
когато си тръгнеш
когато нараниш
дори когато вече си отегчен
не си струва да се обещава
да се моли
нека помълчим
на топло
под одеалото
да си помълчим с препинателните знаци...

Продължават ли хората?
Да живеят,
да дишат,
да съществуват..
..след всички неща,
които им се случват,
продължават ли да бъдат себе си?
И ако това е така
как го правят?
Как спират да се връщат към миналото си
и  да потъват в него...
в хората
и в музиката,
и в спомените си...
Как стават цели отново?
Стават ли цели отново?