Отново паднаха листата, това е сезона ми за път. Вече нищо не ме задържа тук. Сякаш се родих на ново и трябва и трябва да изхвърля старата си кожа.
От дъното на килера, потънал в прах, ме наблюдава старият ми куфар. Всеки сезон, с него сме в синхрон по повод нашите настроения. Той помни всичко, което сме преживяли заедно. Жалко само , че не може да ми говори. Всичко заради емоцията, да я споделим, извадена от спомените ни.
Започна се с трескавата подготовка...кое да взема?...но къде беше...и къде да го сложа?... Усещам, че не мога повече и сядам изморена на стола, за да запаля спасителната цигара-почивка. Поглеждам зад себе си, пълен хаос. Само моят куфар стои зяпнал срещу мен, иска да ми каже нещо, но не знам защо остава безмълвен. Искаше ми се поне да имаше очи, без думи щях да знам какво иска да ми разкаже.
Почивката ми свърши със загасянето на цигарата ми. Отново се захващам с глупавата задача да пренасям вещите си от едно на друго място. защо ми е нужно всичко това?! Битовизъм...почти номадски начин на живот, но по някакъв особен снобарски начин.
Прключих с всичко. Не виждам какво друго остана. Само да преспя тази нощ и с първите лъчи на слънцето да поема по оня стар и дълъг път. Аз и моя стар другар - куфара.
