Живях в апартамента на осмия етаж.
Много решетки имаше.
От подлеза, през входната врата, вратата на асансьора. После решетката на етажа.
Вратата на апартамента. Вътрешната врата.
В самия апартамент бяха четири.
Нанесох се пролетта. Още беше студено. Навън беше и сиво, и ветровито.
Много телеграфна станах.
Влалкът ми закъсня, нямах пари за такси, трябваше да стигна до адрес, до който не знаех как се стига.
Сигурно не съм подозирала за съществуването му.
Много неуютно ми се видя. Но имах нужда от ново начало.
А кувертюрата на леглото беше
приятно шарена.
Съгласих се. Подписах договора, взех ключовете и със скоростта на светлината навън.
Голямото ново начало. Няма що.
Преживява се така или иначе.
Разчистването беше сложен въпрос.
Две торби от магазина за битова химия и домашни подреби. Тежат прекалено, топло в твърде.
Няма никакви изгледи за автобус.
Имаше толкова за изхвърляне и измитане.
Но така са те новите начала. Прашни. Нуждаят се от чистачка.
Дори намерих стари текстове. Опит за писане на предишната собственичка.
Заминала далеч. Въздухът не й понесъл, а далеч винаги е добър вариант. Но историите..
имаше нещо в тях. Имаха нужда от редактор, но бяха интересни.
Всеки път, в който искаш да напишеш нещо, ли трябва да е през личният ти опит?
И колко далеч стига фантазията ти?
Ами прашна история.
След като закачих и послената снимка на стената.
Виното изглеждаше друга перспектива.
А гледката от терасата беше достатъчна, за да искам да пия кафето си тук по-дълго от колкото можех.
