Дрога

Как би окачествил своята зависимост
Кажи ми гледай ме в очите
Пленителна е тя нали
Когато те гледа от пръстта?

Как решаваш, че тя е силата
Как разбра, че няма да умреш
Как реши, че не си зависим
А го правиш, защото ти така си решил?

Заблудата те прави слаб
Не ти вярвам ако ми говориш
Ако не погледът ти също ми мълчи
Говори ми, искам да крещиш.

Слагаш огледалото на масата
Изсипваш върху него пакетчето
Вадиш си тръбата
И си мислиш, че играеш със съдбата.

После лягаш на дивана
Колко силен си сега
Вземаш малко трева
Палиш, вдишваш и мисълта ти полита
Вземаш си шишето и изпиваш литър.

Изправи се и започни да живееш и градиш
Трудно е не споря
Искам само да решиш
Бъди такъв какъвто беше – жив!!

Да смесиш алкохола с депресия

Ставаш сутринта от леглото
Първото за което се сещаш
Какво се случи снощи
Къде ми е палтото.

Вкаран в омагьосания кръг
Мислиш но не стигаш до никъде
Да викаш няма да има кой да те чуе
Само дето главата ти ще се надуе.

Приготвил поредния коктейл от снощи
Осъзнаваш колко празен си сега
Да пием за…любима твоя фраза
Махмурлука стана част от твойта фаза.

Колко е лесно да се самозалъгваш
Да живееш в своя удавен от алкохол живот
Огледало няма, за това не си сгрешил
В депресия недей изпада,
Решението е готово,
Сто от това и още триста
И пейзажа си изградил
Мозъка си си промил.

Прецедент

Не знам що за прецедент, може да бъде това?! Искам да попитам някого, но не е важен отговора, а въпроса няма да бъде зададен… как стана така, че история на шест месеца така извратено се повтаря сега?!

Сутрешен факс…то не беше мейл, не беше смс, ами си беше космическа забивка….Как става така, че когато не искаш то се случва и си набиваш филма сам, бягайки от него, той те стига по-бързо от колкото би могла да протече най-бързата ти мисъл.

Палиш цигара и разбъркваш млякото в кафето си. Поглеждаш през прозореца, колко е празен света и колко си лишен от себе си всъщност. Небето мрачно е надвиснало над нас. Заплашва всеки миг да се разтвори и да потопи всичко в огорчената си вода. Светкавици, една след друга се борят да превземат всичко. Изгаряйки по пътя си, онова което могат.Колко е саморазрушителна саморазрухата и деградацията, и спада на социално-културното ниво на личността. Когато убиваш и себе си, физически, и себе си, психически, горд ли се чувстваш или само претендираш, че не ти пука?!

До колко маската която си слагаш наистина те предпазва и колко е дълбоко вътре, спрямо това, което показваш навън?!

Как стана, така че не се влюбих, но те почувствах със сетивата си. И то дори не е егоистично чувство, даже няма ревност. Не ми пука кога, какво и с кого, а защо не… Не съм мислила, че мога да надвия някак си природата си и в същото време, да се поддам на другите…потъващите.

Отпивам си от кафето, загасяйки цигарата си в мръсния, прашен, черен пепелник. Колко е сиво навън. А на мен ми е толкова зелено вътрешно. Но сутрешната саморазруха, която си дадох, повлияна от двуседмични решения е непростима. Страх ме е…Майк…и теб те няма…и сестра ми. Аз друг си нямам вече. Искам да ме държите за ръка и да се смеем смучейки зелено-жълтите си детски близалки, омагьосани от кръговете, които въртележката описва заради нас. “Искам да съм дете, не искам да пораствам, защото големите са лоши.”

Още един час изтече безвъзвратно от живота ми. Избяга и се сля с изминалата вечност. Не съжалявам. Но ми липсва. И кога разбираш дали съжаляваш или само си мислиш, че е можело по друг начин да се случи…

Emtyness...full of poison...full of dark...I miss you a lot, you fake soul...

Лошо ми е... :(