Лудата с ключовете

Безскрупулните скрупули или когато лудата държеше ключовете и не искаше да ги използва. Отваряше си вратите с фиби за коса, шперцове или всякакво други видове подръчни материали. Е да ключовете бяха у нея, но това е защото беше просто клептоманка, а истинската и мания бяха ключовете.

Джени живееше в голям бял апартамент. Живееше с много духове вътре. Всичките й съквартиранти я подлудяваха с глупавото си присъствие и с още по-глупавите си въпроси. Преди лудата с ключовете живееше с родителите си. Те се отказаха от нея, тя просто избяга от тях. Искаше само да живее собствения си живот далеч.

Тя порасна много красива. Имаше интересно съчетание на мисли и събития в главата си. Но лудостта в красивите й, зелени очи беше и си остана там. Черната й коса ги смекчаваше и ги правеше по-мили и усмихнати.

Джени си имаш своя философия за всичко. Тя рисуваше и свиреше на пияно. Всичко, което я заобикаляше й доставяше удоволствие, а най-много колекцията й от ключове. Събираше ги от всевъзможни места. Изучаваше ги, имитираше ги. Тя имаше красиво черно-бяло ковчеже от слонова кост, гравирано със слънчогледи, там тя слагаше своите съкровища.

Джени имаше много приятели. Това се дължеше на нейната невероятна усмивка, винаги беше сладка, забавна, приказлива, добра. Всички знаеха за нейните налудности, но на никого те не пречеха. Всички мъже бяха влюбени в нея, тя спеше с всички. Нищо не й пречеше. Безскрупулна. Луда. Красива.

Всички вази в къщата бяха напълнени със слънчогледи. Любимите цветя. Толкова жълти, така свежи. Нейните слънчогледи. Бяха като едно цяло. Нощем слънчогледите й се усмихваха, нощем разговаряха с нея. Бяха толкова лъчезарни. Внасяха неописуем живот в дома й.

Лудата беше подредила своя дом, семпло и стилно. Нямаше много мебели, но тя не се нуждаеше от тях.

Имаше ужасния навик да пуши. Спеше до късно. Обожаваше вкуса на виното. Мириса на кафе и канелени пръчици, които ароматизираха жилището й. нямаше домашни любимци, правеше луди партита и събираше всичките си приятели почти всеки ден. Имаше си всичко или поне не чувстваше липсата на нещо в малкия си личен хаос. Онази сутрин се събуди отново в единадесет часа. За последната седмица нещо я тормозеше. Всяка сутрин, от седем дни насам, ставаше в толкова часа. Всичко й се струваше странно. Стана и първото, което направи бе да запали цигара и веднага след това сложи кафе в кафеварката. Взе вестника от под вратата, седна на масата и кръстоса крака. Зачете се: “убит еди-кой си”, “починала еди-коя си”, “еди-кой си бе намерен в дома си, бил се самоубил”. Нещо я зачовърка. “Всички умират! Ами аз?” наля си кафе, сложи малко мляко вътре. Запали втора цигара. “Ще се видя днес с всички. Имам нужда от някого. Самотно ми е! Нещо се е променило.” Ами да, него вече го нямаше. Не бе идвал и не й се беше обаждал вече седмица. Това я безпокоеше. Тя не разбираше.

Премести се в хола. Седна на дивана и зазвъня на някого. Никой не вдигаше-защо?! Звънна на друг номер. Говори кратко. Не беше доволна. Той бе неоткриваем.

- Къде, по дяволи се бе покрил Виктор? – беше ядосана.

Стана, облече се и излезе. Не намери нищо от онова, което си бе наумила. Купи си свещи, канелени клечки, бутилка вино, пакет цигари и нова книга. Обичаше да чете. Направи покупки, за да задоволи всички свои слабости и полузадоволена закрачи по булеварда. Телефона й зазвъня лудо. Извади го и най-после прие разговора. Мина време. Усмихна се, той беше! Най-накрая. Искаше да се видят. Трябваше да поговори с нея.
Той бе луд по нея. Обожаваше я. неговата слабост. Неговият адреналин. Тяхната връзка бе започнала отдавна. Той се беше примирил, че тя се нуждае да бъде с мнозина, в леглото. Но знаеше, че тя го обича. За това й беше простил. Разбираше я.

Качи се в асансьора. Отключи вратата и влезе. Запали цигара. Пусна си музика. Седна на дивана. Усмихна се и се загледа през прозореца. Най-после щеше да се наспи. Застина в усмивка и зачака нетърпеливо. Сърцето и полудяло, препускаше в гърдите й.
Виктор се появи най-после. Позвъни на вратата. Тя с трепет отвори и се нахвърли върху него. Обсипа го с безброй целувки и полудели въпроси. Бил по работа. Нямало го в града. Не можел да й се обади. Криел се. Бил изпълнявал поръчка. Нямало как. Тя трепна. Уплаши се. Не харесваше работата му.

Подаде и букет слънчогледи. Усмихна й се и влезе. Разказа й много неща, но не искаше да й даде подробности. Но тя знаеше. Усещаше. Сънуваше го. Той я прегърна и като всеки път като този, я взе на ръце и занесе в леглото й. Беше полудял. Чука я така като никога преди. Разбира се нея всичко свързано със секса й харесваше. Когато свършиха тя запали цигара и отпи от виното си. Той по най-бързия начин се облече.

- Тръгвам! Ела да заключиш! Ще ти се обадя! – и излезе.

Разплака се. Беше и тъжно. Стана и се изкъпа. Най-дългия душ в живота й. Не разбираше.
Отново събра всички. Пиха. Танцуваха. Чукаха се. Целуваха се. Гледаха се голи. Тя заспа. А на сутринта, като по часовник-в единадесет. Ядоса се. Повтори своите сутрешни процедури. Беше ядосана, тъжна, не разбираща. “А сега какво? Ще го убия! Ще го напусна! Ще го убия! Аз ще си тръгна! Ох, ще го убия!”Веднага се зароди пъкленият план. “Той ще умре! Никой не може да се отнася така с мен! Мразя го! Ще го отровя! Не ще го застрелям. Всъщност ще го наръгам с нож. Може да го оставя, за да го убие работата му! Не трябва аз да го направя.” Но не можеш да реши все още.

Седна на масата. Запали цигара. Сега вече бе сигурна в себе си. Бе решена, той си заминаваше завинаги. Остави му съобщение, в което му определяше среща на покрива на отсрещния блок. Там се срещаха от начало. Беше им много интересно. Играеха на криеница, пиеха вино, пушеха трева, правеха секс до полуда. Сега тя му устройваше същото мероприятие. Знаеше, че няма начин да не го изкуши.

Всичко бе готово. Срещнаха се там. Той бе изненадан от нейното лудо настроение. Целуваха се. Наливаха се с вино. Беше като пиршество за празните им души и голите им тела. Седнаха на голямото одеало. Тя запали тънката цигара и я вдиша. Замечта се с глава отметната назад. Сега всичко ще свърши и издиша зеления, отровен дим. И като отвори очи…наистина беше свършило. Той бе полетял вече надолу в оная бездна. Безпомощно разперил ръце. Безмълвно отворил уста.

Запали си цигара, допи своето вино и с триумфираща усмивка заплака. О не беше от онзи горчив, съжалителен плач. А от онзи доволния. Най-после можеше да започне лудия си живот спокойно и отново. Нямаше любовна лудост. Нямаше вериги. Бе отново тя срещу целия свят.

Question

От кога мъжете искат връзки и без връзки не правят секс, а жените не искат друго освен секс????? И от кога жените станаха мъже, а мъжете путки??? Не съм доволна!!!!

Музиканта

Дръм в джаза
Музиката стене
Слива се в едно с цигара
А чашата сигнала чака.

Пияното повело за ръка саксофона
Включва се в меланжа грамофона
Ритъма преплита се в нощта
Колко е спокойно ромоли дъжда.

Аромат канелен се разнесе
С песента се той унесе
В бавен танц за да покаже
Колко е научил, иска да разкаже.

Лунна, бавна е нощта
Спряла за миг потънала е в свойта светлина
Заслушана в нежната тъга
Колко тъжен е музиканта
Колко пленен от любовта.

А утрините тук са тихи

А утрините тук са тихи
Спят всички птички
Спят даже и цветята
Уморени са в света ти, Непозната.

А утрините тук са тихи
Понеже сама останах
Слята със мъглата
Успях да спра кръговрата.

А утрините тук са тихи
Няма кой да вика и да се смее
Няма кой над мен да надделее
Няма кой да спори за кафето
И да пали цигара със усмивка.

А тихи щяха да са утрините
Ако нямаше те в моя свят
Ако нямаше и мен
Но обичам сутринта да съм сама
А вечерите-на теб да подаря.

Целувката на ревността

Да събудиш очите си от ярост
Да разкъсаш кожата си с гняв
Да се обърнеш и да плачеш
Да откриеш лошия печат.

Порастваш и откриваш как влияе
На всичко около теб-страстта
Осъзнаваш, че не можеш
Не искаш без любовта.

Но с нея за ръка привързана,
Върви онази жалката-ревността
Усещаш, че не се нуждаеш,
Но тя е силна и ще те погуби
Избягай по-далеч, за да запазиш
Себе си и своята душа.

Нека чисти да останат,
Дори да се наложи да се бориш
с вътрешния свят и с хората.

Целуната нежно от ревността
Погубваш своята душа
Забравяш истината и робуваш
Без да може на чистата любов да се любуваш.

Тя...Пролетта

Пролетта отново предизвестява
Новостта която скоро ще ни сполети
Онова зелено чувство
Което в себе си уби.

Зелена идва
Стъпва бавно и навред
Усещаш как те гали
Как усмихва се и крачи напред.

Гледаш я и се чудиш
Как да направиш любовница от тази жена
Но шансове нямаш
Тя е сама, Пролетта.

Усмихва се нежно
Говори с очи
Искаш я, молиш я
Но не остава, мълчи.

Чакаш я всяка година
Дано пък тази склони
Дано тази реши
Но усмихва се, тръгва си, грешиш…

Свещите ти...нашите свещи

Свещта по между ни е запалена
Пленена съм от пламъка
Описващ по стените картини
Картини, които напомнят и те карат да забравиш.

Та сетих се за теб
Запалвайки свещта
Реших да ти напиша
Но смелост не събрах.

Живота ми обърка
Със един замах
Реших на теб да посветя
Моята свещ догаряща, пламтяща.

А след това
Със пръсти ще я угася
За да не ми напомня вече
Че си тръгна, без да ме целунеш.

Ще запаля тази свещ отново
Ще те прегърна
И ще чакам песента
Танцувай с мен.

Посвещавам я на теб
Защо пък не
Заслужаваш нещо да гори
Нещо да ти бъде подарено.

Оставяш телефона празен
Докосваш поредната глътка
И тръпнеш в очакване
Ще я запаля, за теб.

Писал ли си любовни писма?

Тъмно! Вали, но малко. Вали от преди, нещо от отдавна. Наливаш бира в стъклената чаша.
-Ще пием...няма как.
-Добре. Наздраве!
И аз искам да забравя, знам и ти, но просто....не става.
Шуми. От колите е.
Вземам пистолета ти в ръце. Хладен е. Но ми харесва. Това е, чувствам го близо. От това е. И така.
Нека отново да повторим старите, добре забравени грешки. Нека! Няма да се сърдя. Няма да се дърпам. Ще ти се отдам. Като преди. Както когато...като тогава.
Лошо ми е. Обърнах цялото си същество назад, на сутринта. НЕ! Не искам вече минало. Но ми харесва...
Обличаш се и побягваш навън. Бягай! Сега друго не ти остава...

Fuck me hard in the rain

А бе да и то беше един секс, един дъжд, едни емоции, едни такива....

Първо бяха онези гадните опиятите, онези дето като си ги гледал по филмите и си ги чел в книгите и веднага си ги намразил, но на мен ми хареса...не не ми хареса, беше ми интересно, странно, ново...не беше приятно, но те държеше буден, мислещ, кипящ...

След това дойдоха и онези дългите, безсънните нощи. Онези, вкоито само си буден и мислиш и си задаваш от онези, екзистенциялните въпроси, нали знаеш, онези, които остават без какъвто и да е отговор.
На края на дневен ред излизат и онези съмнения, дето само си мислиш, че са плод на въображението ти. Обаче усещаш, че наистина е било всичко товас. Цялата каша. Всичкият този буламач. Секса е бил там. И ти си бил там. Даже всичко е било на ниво, било е хубаво, удовлеторяващо.
Целия хаос. Всичката лудост. Неиздържащо ти е вече. Много....

Fuck me hard in the rain….и заваля.

Е да, друго е усещането...друго е когато го искаш, когато го викаш, когато го желаеш, когато тръпнеш в очакване, когато единственото което искаш е това....

И заваля....

Туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп..
туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...
туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...туп...

Обгръша и разнежва и те кара да мечтаеш, и да си буден, защотъо виждаш, защото знаеш....и затваряш очи, обладан от сетивност, от желания, от изпълнени желания, от копнежи, от стремежи....туп...туп....туп

Сърцето се ускорява, пулсът силен, устремен, бие, бяга, недостижим. Съзнанието замаглено, а устните ти крещят до безмълвност. Очите ти стенат. И ти знаеш...и той знае, тя знае....и те са казали на всички....прозрачен оставаш, разголен, желанията ти не са само твои вече, всички знаят....

И заваля....всеки път като вали...

Fuck me hard in the rain….

...

И е сиво небето сутрин...още не е изгряло онова топлото...жълтото. После шумът е убийствен. Не мога вече да заспя. Студено ми е. И тази треска...цяла нощ не мигнах и беше тъжно, и беше гадно, и бях сама. А после....кап...кап...кап, отново заваля, така сякаш искаше да каже, че ще отмие нещо тъжно, нещо ненужно. Заваля и беше хубаво. Още ме болеше глава. И сега ме боли. Но вече не вали. Никак, изобщо...липсва ми, мокро е, но е някак по-добре.
Сега е тъмно. Още боли. Дори ми се вие свят, нхо това не променя нещата. Искаше ми се да съм малко по-силна. Да ти ударя шамар. Да си взема душ. Да извикам. Да се усмихна. Не помага. Нищо не помага. Нямам сили. Тъжно-отпаднало ми е.
Ако валеше сега, щеше да е по-хубаво. Щеше да ми напомня. Да не ме оставя да забравя, но а зи без това не мога...не искам...Ако валеше щеше да ме провокира да съм по-силна, може би....

Together Alone

И сега е better. Чувстваш се като онези самотни самотници, които когато са сами, се чувстват по-добре отколкото в самотата си всред тълпата. Сякаш когато останеш насаме с лудия хаос от мисли, ти е по-добре, поне те крещят на теб, ти крещиш на тях, но в крайна сметка няма сърдити. И има шанс да се постигне нещо изобщо....

Замисляш се, че когато пътуваш в автобуса гледаш десетки самотни и празни очи, които мислят и водят поредната вътрешна борба без видим резултат, ти си същия като тях, дори когато се опитваш да избягаш от еднаквото.

Всички търсят онази топлина, която не са готови да дадат на друг. Но в самотата си, забравят, че не са сами и все има шанс, макар и малък.

Палиш си свещите. Палиш една ароматизирана, вълшебна пръчица. Огасяш лампите. Пускаш поредната тъжна песен, която напоследък изпълва или изпразва дните ти. Лягаш на пода и заобиколен от собствената си самотна тишина поглеждаш към тавана и зарейваш мечите си отвът...всичко...и колкото си сам, колкото няма никого около теб, няма сърдити, няма убидени, няма убити...сам, но не чак толкова смаотен колкото си очиквал...така е better... а на сутринта, пак ще е гадно...alone с другите и техния хаос...колко прекрасно...

Приказката за Пепеляшка...

Хайде, Пепеляшке, сега на работа! Няма да те чакам цял живот да се намечтаеш и да си подредиш собствения хаос. Тук има толкова много работа за теб. Какво изморена ли си?! Че мен това какво ме засяга. Болял я кръстат, болял я коремът, еми сори, оправяй се!! Имаш задължения и по-бързо, нямам цял ден на разположение в празни приказки с теб!!

Трябва първо да измиеш чиниите и чашите. После трябва да изметеш пода и естествено да го измиеш. Смятам, че трябва да оправиш дрехите, саковете. Когато си готова вземи най-после да ги сготвиш теа картофи, че не се издържа вече.

Мисля, че за сега е това, но може да поизпереш стува ми се. И вземи се изкъпи най-после. Смърдиш, на къщата, на това, дето си махнала от мода, от мивката! Хайдеееее....

Разкрещя се тя. Направи ми и едно мартини че трябва да ходя до солариума.

Е да...викаааааааааааааааааааааааааааааааааааааааааай!..........