Черният принц

С благодарности на Вълка… за вдъхновението :)











Някога, много отдавна когато ангелите господстваха и правеха всичко, което поискат, Черният принц още беше ангел. Горе се деляха на два вида, въпреки че нямаше твърде голяма разлика. Единият вид бяха онези, които правеха добрини и закриляха. Другите не че правеха зло, но те бяха сякаш безразлични към всичко, което се случваше около тях. Те просто избраха да са като стадо от единаци. Не се подчиняваха на каноните и не вършеха нищо полезно. Понякога им се случваше да бродят по земята и да пречат на Кармата да върши своята работа. Те просто я затрудняваха, но не от добри чувства към хората, а просто за развлечение.
Черният принц, беше ангел с потекло. Няколко поколения преди него също бяха ангели, но те бяха от добрите и съвестните. Но Черният принц не се интересуваше от святото си минало. Той се интересуваше само от себе си и беше безскрупулен. Не че го правеше от лоши чувства, той си беше такъв, малко егоист, малко повече социопат. Рядко можеше нещо да го развълнува. Той се грижеше за себе си и единственото, което имаше смисъл за него, неговото изкуство. Единствените създания, които допускаше до себе си бяха двете музи – Меланхолията и Валънтайн. Държеше ги заедно, за да се опитва да ги различава за себе си, но така и не се научи. Те бяха неговите единствени спътници. Никога не ги слушаше, но присъствието им беше твърде осезаемо и той ги чувстваше във всяка една своя постъпка или липсва на такава.
Един ден, водачът на ангелите свика събрание. От онези, по типа на отчетно-изборните, но това имаше за цел да осъди и накаже онези, които вместо да бездействат, вършат себични деяния сред хората. Разбира се главното действащо лице беше именно Черния принц. Той беше този, когото разглеждаха под лупа и трябваше да бъде виновен и наказан. Другите ангели съвестно не правеха нищо полезно, но и не вредяха. Черният принц обаче не можеше да се похвали само с бездействието си. Той рушеше съзнанието на мнозина човешки създание, не с лоша умисъл разбира се, но всичко беше закодирано в неговото изкуство. Той се наслаждаваше да гледа как гори къща, която е подпалил преди миг, а сега човеците от нея бягаха без посока и с виковете си. Той не си даваше ясна сметка, че руши, просто считаше, че когато нещо не върви по план, това го зарежда със сила да твори. Понякога говореше неща, които не са верни, за да създаде хаос в нечии взаимоотношения и наблюдаваше реакциите на човеците отстрани. После записваше всичко в тефтера, който винаги носеше със себе си и по-късно претворяваше случките в музика. Да неговото беше мелодията. Неговата слабост, неговата сила, неговата безпомощност. Някаква хаотична мелодия, която после успяваше да претвори в невероятна творба. Нямаше текстове, музиката беше достатъчно красноречива, за да може да те въведе в настроението на създателя си.
Човешките драми го захранваха и го правеха непобедим. Но въпреки това, никой не съумяваше да го разбере напълно и за това всички го критикуваха. На съвета на ангелите, бе решено, Черния принц да бъде низвергнат. Трябваше да му вземат крилата и да го лишат от силите му и властта, с която беше роден. Той осъзнаваше това и го приемаше не със спокойствие, но с тъжна примиреност. Наказанието му се състоеше и в това, че той трябваше да живее на земята като обикновен човек. Да се научи на техните чувства и да съумее да не изгуби дарбата си свързана с неговото изкуство. Но условието беше, че ако причини щети на някой човек, той ще бъде третиран като обикновен престъпник и никой нямаше да се застъпи за него от ангелите. И съдейки по предишните му прояви, хората щяха да го осъдят на смърт според техните закони. Но за да не бъде твърде строг ангелския съвет, му дадоха възможност на земята да вземе и двете музи. Те нямаше да бъдат музи, нито хора, само някакви вътрешни гласове, които да могат да го направляват или да му дават съвети, ако усетят че е в безизходица, но той не можеше да говори с тях, а само да ги слуша.Това се правеше с оглед да има кой да му помага да се адаптира към живота долу на Земята в случай на нужда.




***


“От днес започва новият ми живот” – събуди се с нежелание и неприятната мисъл в главата си. Още не беше наясно как ще протекат събитията, но имаше желание да разбере. Той не искаше да се поправя или променя. Не се чувстваше виновен за нуждите и стремежите си. Колкото и изкривени да бяха те, той не ги смяташе за лоши.
Събуди се в малък тавански апартамент в центъра на града, в който беше нанесъл най-много щети. Той много добре познаваше града, може би знаеше и кои са хората там. Но в действителност идея си нямаше те какви са. С какви мисли се будят, с какви мисли живеят. Какво ги плаши и какво ги прави силни. Той не знаеше нищо за съдбите им. Отначало поседя седнал в леглото си, след като се опомни, отиде в банята, за да вземе душ и да се опита някак без желание да започне своята нова мисия в живота. Той не харесваш начинанието. Беше му противно, но сякаш осъзнаваше, че няма полза от този бунт, в който живееше до преди това. Облече дрехите си и излезе на разходка из града. Трябваше да започне да опознава “мизерното” съществуване на противните нему обитаващи мястото.
Влезе в едно кафене и си поръча закуска и кафе. Не познаваше традициите им, но имаше странни вътрешни проблясъци, които му подсказваха какво да прави и как да се държи. Той беше крайно дистанциран разбира се, но въпреки това имаше някаква студена учтивост. Хората около него я усещаха, за това и никой не гореше от желание да се задържи близо до неговата аура повече от три минути. Дори това беше смело, ако някой устоеше. Студенината му отблъскваше всички и е го правеше особено доволен. Тя се превръщаше в преграда, която безумно му пречеше.
-Спри да се дърпаш, няма къде да отидеш!! Закован си за това място, за това кротувай и се дръж по-вежливо и сърдечно с хората. Те не хапят, а дори и да го правят, явно е имало за какво. Ако се научиш да бъдеш човек, това ще ни спаси от това ужасно място. Не мисли, че е противно само на теб. – и двете музи сякаш в един глас казваха едно и също нещо. Той не искаше да ги слуша но знаеше, че са прави.
От начало, не му се занимаваше с нищо. Беше се отдал на пиянския си глад и на бездействието си. Надяваше се времето някак си да мине по-бързо и да е свършило наказанието, но сякаш не си даваше сметка, че за да имаш резултати, трябва да положиш някакви усилия. Не искаше да прави нищо, защото дори не знаеше от къде да започне.




***




Една сутрин, излизайки от блока, в който трябваше да живее Черният принц, за малко не настъпи едно улично куче, което се бе свило на кравайче и спеше пред входа. Прост той нямаше навик да гледа къде ходи, както и какво прави или казва. Стъписан от станалото, той спря и се загледа в кучето. То беше на около 4 месеца, много пухкаво, черно-бяло, дълга, но спластена козина. Имаше топли, големи очи. Те издаваха тъга, но в тях имаше и някаква надежда. Нещо се пречупи е него. Толкова умно изглеждаше, че до като го гледаш, всеки момент очакваш, то да ти проговори. Черният принц застана съвсем близо до него, за да може да го разгледа по-добре и за да го помилва. Това странно за него чувство се пораждаше с всеки поглед и се засилваше. Объркващо. Прииска му се да го гушне и да го стопли, да го заведе вкъщи и да го нахрани и изкъпе. Тези мисли започнаха хаотично да прелитат из съзнанието му. Той не знаеше какво става и как да постъпи. След известно колебание, той просто тръгна в някаква посока. Кучето обаче го последва. Посоката беше еднакво незнайна и за двамата, но те усещаха, че пътя им няма да бъде толкова самотен.
След този ден Сид, както принца, нарече кучето, всеки ден беше по следите му. Дори след като мина известно време Сид намери новия си дом. И двамата бяха еднакво самотни и тъжни, объркани и безпомощни, за да могат да заживеят напълно разбрано заедно. Чрез кучето си, низвергнатият ангел започна полека да се доближава до целта си – да разбере хората и да се научи да бъде полезен за всички, освен за задоволяването на собствената си себичност. Въпреки новата си дружба, мъжът чувстваше някакви препятствия по пътя към заветната си цел. Сякаш така и не се сдоби с представата, за това което се изисква от него.
Черният принц научи за четенето на книги и скоро откри, че това е много добър начин да опознаеш онова, с което той искаше да се пребори. Започна да се крие по разни места и да чете книги опитвайки се да запомни все повече и повече информация. Проблема при ученето е, че не можеш само да запомняш, а трябва да си го представяш и да се стараеш да го преживееш или да избягаш от прочетеното. Проблемът беше, че всичко му беше много чуждо, но въпреки това, беше напредък за него опита да се доближи до задачата си.


***



В събота излезе на разходка със Сид. Решиха да отидат до парка и там да поседят на тревата. Искаше му се да се докосне до онова, което наричаха вглъбеност и усещане на емоционално равнище. Седнаха на поляната и двамата зареяха поглед в неизвестното. Тогава Сид стана неспокоен. Започна да нервничи и Черният принц не знаеше как да постъпи. Все пак това беше новото му семейство и той искаше да се грижи за него. Огледа се и тогава край тях мина много красива кучка. Породиста, личеше си от далеч, с дълга, гладка козина, вирната муцунка, махаща с опашка. На врата си имаше окачен кожен нашийник, а на него имаше медалион с името и адреса й. И двамата се загледаха в нея. Тя излъчваше аристократизъм. Тогава на човекът му се прииска, да срещне такова нещо, само че то да бъде като него, човек, а не куче. Започна да размишлява загледан в прекрасното животно. Разбра, че ако успее да го направи, ще стигне много по-близо до решаването на задачата си. Тя ще се влюби в него и ще го научи на всичко, което трябва той да узнае за взаимоотношенията и навиците на хората. Но осъзнаваше, че това не е безкористна постъпка и ако успее да го направи, ще му се върне отгоре. Трябваше да си състави план, чрез който и той е влюбен и тя, но тя да го обучава и да не разбира за неговата тайна, а той в замяна ще се научи да я прави щастлива. Не знаеше от къде да започне търсенето си и за това остана на мястото си. Запали цигара и сложи главата си на зелената трева, като остана загледан в едно облаче, на иначе така ясното небе.
От всички лоши навици на хората, Черният принц успя да овладее алкохола, цигарите. Това, което още не знаеше беше свързано със секса, отношенията между противоположните полове и любовта. Осъзна, че ако попълни именно тези липси, той ще постигне желаното. Скоро щеше да е свободен и да прави пак онези неща, в рутината на ангелския си живот. Това с влюбването още не му беше ясно, нито знаеше къде да търси, нито какво точно. Започна да разказва на Сид, за онова, което си мислеше, имаше нужда от находчивостта на приятеля си.




***



-Ти си моят малък черен демон – повтаряше гласът на жената. Всяка вечер сънуваше някакъв неясен сън. Там му говореше женски глас, който нямаше образ. Всичко се повтаряше от както той живееше на земята. Може би очакваше да се случи нещо или просто се надяваше това да е от промяната. Мъжът отново се сепна от съня си, събуди се и седна в леглото. Пулсът му биеше твърде учестено. Защо този непознат, женски глас нахлуваше неканен в сънищата му. Той не можеше да си го обясни. Стана от леглото и отиде до прозореца на своето таванско помещение. Седна на перваза и се загледа в ярката луна, която сега изгаряше очите му. Запали една цигара и потъна в празните си мисли. След известно време отиде до банята, изми очите си, преоблече се и излезе на разходка. Знаеше, че е късно за подобни начинания, но искаше да намери начин да си отговори на въпросите. Заключи вратата и тръгна безцелно по улицата надолу.
След известно време ходене, той спря до стената на ъгъла на една сграда. Там на земята беше седнало едно момиче с боси крака. То бе хванало коленете си с ръце и косата му скриваше всичко, освен босите стъпала. Той не знаеше какво да каже или направи и за това спря на малко разстояние от нея и я загледа. Първо видя, че косата й е черна и къдрава. Тя се спускаше подобно на морски вълни по главата й. После забеляза, че кожата й е прозрачно бяла, като порцелан. Сякаш озарена от лунните лъчи, но издаваща един вид аристократизъм. Друго не се виждаше от нея. Той извади една цигара и не съзнателно се загледа сякаш прониквайки отвъд тялото на момичето. Запали я и се замисли някъде далеч.
Момичето надигна глава и в празния й поглед се четеше обърканост. Известно време те не отделяха очи един от друг. После тя му се усмихна след като го разгледа обстойно.
-Седни до мен, ако искаш – прониза го гласът й, сякаш идваше от болката в гърдите му. Същият глас от съня му. “Възможно ли е тя да ми е говорила в сънищата?!” Без колебание той се подчини на думите на малкото същество. Седна до нея и се загледа далеч напред, а тя само се обърна към него и се сгуши в ръката му. Тръпки го полазиха. Не знаеше какво се случва и защо не може да се контролира. Искаше да се отскубне от нея и да побегне. Започна да усеща някакви странни вълни по тялото си. Той беше обречен, вече и двамата го знаеха.
-Аз съм Хармъни, усмихна му се тя.
-Аз не съм човек…
-Това е без значение, всъщност никой от нас не е наистина човек, защото що за смешно понятие е това, човекът?!... засмя се момичето и си взе една цигара от неговите. Запали я и когато издиша отровния дим се загледа в очите му. – Ти си ангел, нали?!
-Но…от къде….защо така реши?
-Знам го! Виждам го в очите ти. Ти си наказаният ангел Рейн, нали?
-Нямам представа от къде го измисли това, но мисля, че фантазираш твърде много. Аз трябва да вървя. И не мисля, че това място е за малки момичета. Прибирай се вкъщи.
-Това е моят дом. Ако някой път не можеш да заспиш отново, намери ме.
Не можа да устои, стана и избяга от това място. Сърцето му пулсираше учестено, щеше да се пръсне. Когато стигна до врата на стаята си и я заключи отвътре най-после се поуспокои малко. Сид дойде при него и започна да се гали в краката му и да облизва ръцете му. Рейн седна на пода и се сгуши в кучето. Дори не осъзна колко бързо заспа.
На сутринта когато отново отвори очите си, мъжът спеше в леглото си. Слънцето милваше лицето му, минавайки през процепите на пердето и достигаше до вътрешността на стаята. Той се надигна в леглото и се огледа в стаята. Наоколо всичко беше именно така както го бе сложил когато си легна за първи път. Нищо не бе пипано. “Сънувал ли съм го?! Знам, че излизах, помня какво се е случило, но всичко е така сякаш не съм излизал…какво означава всичко това?” Стана и отиде да си вземе душ. Сетне си направи кафе, седна на прозореца и се загледа в небитието.




***

-Не се страхувай Рейн! Ще си поиграем ли тази вечер? – Той се събуди целия облян в пот и дишането му се беше учестило много. “Не мога повече така, трябва да разбера какво означава всичко това”. Той стана от леглото, облече якето си и запали цигара. Сид, започна да скимти и неспокойно да обикаля в краката на мъжа, но той не обърна внимание на новия си приятел и заключи вратата под носа на кучето, когато излезе от стаята.
-Огънче!!! Ти можеш ли така? – изсмя се Хармъни, показвайки на мъжа как пали огън с щракване на пръстите на едната си ръка, в дланта на другата сиръка и се затича надолу по улицата. Рейн понечи да я догони, но тя се озова точно зад него.
-Ти какво си? – попита я той.
-Не се ли досещаш? Значи не си толкова проницателен колкото смятах. Всъщност аз не съм друго освен плод на твоето въображение. Ти искаше аз да се появя и ето ме. Сега не си ли доволен?!
-Не съм те създал аз. Аз дори не знам какво си ти. Но те сънувам, всяка нощ през последните седмици. Ти се появяваш в сънищата ми и говориш някакви неща.
-Не разбираш ли, ти и сега сънуваш, само че си мислиш, че това е реалност. Искаш някой да ти помогне в твоята мисия, но не знаеш как да го намериш този някой. За това ме създаде. За да можеш да се срещаш с мен и да ми задаваш разни въпроси, които не са ти толкова ясни и да получаваш още по-неясните им отговори. Разбира се, понеже аз ти принадлежа ще се опитам да ти помогна до колкото това зависи от мен.
-Танцувай с мен, а аз ще те гледам в очите. Първото, което трябва да се научиш да правиш е именно това – бъди искрен и проницателен. Научи се да комуникираш, да докосваш, да наблюдаваш. Бъди нежен и чувствен, жените харесват това – тя го прегърна с невинните си ръце и телата им се вплетоха в танца.- Това е един от важните уроци. Помни какво ти казвам, няма да имаш шанса да го узнаеш отново след това.
След всеки сън, Рейн се чувстваше все по-силен и подготвен. Хармъни му казваше толкова много. Той й беше благодарен, въпреки че още не осъзнаваше как и от къде дойде тя.




***





След поредната им среднощна среща, Рейн се запъти към едно заведение, покрай което минаваше всяка нощ. Никога не беше стъпвал там. Тази вечер се чувстваше силен и уверен – влезе. От вратата веднага се запъти към бара. Поръча си нещо тъмно червено за пиене, с много лед и в малка чаша и запали цигара. В ъгъла на заведението, на една маса седеше младо момиче. Вече имаше нещо женско в себе си, но все още беше само момиче. Имаше тъжни очи, големи и светли. Косата й беше прибрана, но по лицето й падаха кичури от нея. Тя пушеше цигара и гледаше замечтано в безпредметното, допиваше питието си и смяташе да се разходи нанякъде. Но не знаеше, че тя ще бъде плячката на Рейн тази вечер. Той беше готов и вече беше силен. Той се запъти към нея и се загледа в очите й. Тя повдигна погледа си и с мъка се усмихна – невинна, по детски.
-Ще танцуваш ли с мен? – попита той.
-Вие мъжете имате странни желания – само танцувате и се чукате.
-Не разбирам, но щом ти го казваш, вероятно е така. Ще танцуваш ли с мен, все пак?!
Тя се усмихна тъжно и му подаде ръката си. Той я пое и прегърна момичето през кръста. Почти я потопи в себе си. Тя по необясним начин му напомняше за Хармъни. Унесени от музиката двамата потънаха в безвремието.
-Искаш ли да ме удавиш в очите си? – попита Рейн.
-Какво имаш предвид?
-Като вода са, имам чувството, че когато ме погледнеш, водата в тях ще ме залее – и се усмихна. Тя също му се усмихна.
-Ще си тръгнеш ли с мен тази вечер? – попита той.
-Не, не днес. Може би друг ден. Ще ме намериш, ако искаш да ме видиш пак – взе си якето и излезе. Той изтича след нея, но я нямаше вече.
След тази необикновена нощ, той не сънува Хармъни вече. Болеше го вътре. Не беше излизал с дни. Нямаше сили да се изправи на крака. Липсата на крилата му на гърба, го изгаряше за първи път от както живееше на Земята. Имаше треска. Сид лежеше неспокоен в краката на приятеля си и ближеше пръстите му. Искаше му се да помогне, но не знаеше как.
Гласове се надигнаха в главата му. Това бяха музите. Те обясняваха, че всичко ще бъде наред. Планът беше да намери непознатата, а тя беше ключът към неговото завръщане при ангелите.
“Но как? Дори не знам как се казва. Трябва да я видя. Искам да я видя.”
Най-после се съвзе. Взе душ и се почувства по-добре. Не знаеше какво точно трябва да направи, но осъзнаваше, че отговорът се крие в непознатата.
Беше два сутринта, но това не можеше да го спре. Той излезе, за да отиде в онова заведение. Искаше му се тя да е там и да го чака на онази маса, но я нямаше. “ А сега какво?!” Седна на бара и си поръча от онова питие отново, но този път двойно. Мина една кутия цигари време и половин бутилка от питието на Рейн, но непознатата не идваше. Тъкмо мъжът беше напълно отчаян и болен, тя се появи на прага на вратата.



***



Тази вечер не беше тъжна. Беше красива. Беше властна. Беше доволна.
-Енигма, приятно ми е. Не се запознахме предния път. – Той пое ръката й и я прегърна. Сякаш цялото му тяло потрепери от прилив на енергия. Сега се чувстваше толкова по-добре. Искаше му се да я целуне, устните й толкова червени го привличаха неудържимо, но той знаеше че е рано още за тази стъпка.
-Тази вечер ще бъдеш ли с мен? – попита неуверен, все още Рейн.
-Да. Тази вечер е наша.
Той хвана момичето за ръката и я поведе навън. След няколко мига се озоваха на покрива на една сграда. Високо беше, но толкова красиво. От сегашните си места те виждаха всичко, което ги заобикаляше. Луната ги обливаше със светлината си и те можеха да почувстват нежността й. Прегърнати в прегръдката на вечността, той се поколеба да й разкаже за себе си и това, колко е научил за хората и за това как нейната целувка ще му даде крилете отново, но ще отнеме нейния живот. Непознатата от своя страна също си имаше тайна, но не бързаше да я разпространява. От някъде долетяха звуци на китара. Те сляха телата си в една безметежна прегръдка и бавно затанцуваха последната си песен. Очите им се сляха в едно.
Никой не смееше да направи първата стъпка към смъртта. Никой не знаеше колко пагубни са намеренията му за самия него. Не спираха да се движат. Диханията им сякаш се докосваха и гонеха във въздуха.
-Искам да ме удавиш в очите си.
-Не мога, ще потушиш водата ми със своя огън завинаги. Не искам да рискувам. Не съм готова още.
-За това ли не ме гледаш в очите, Енигма.
-Ти също бягаш от мен, дори да се правиш на смел, Рейн.
Засмяха се, но имаше нещо истерично и зловещо в това. Прегърнати така продължиха да танцуват. Сега бяха сами. Завинаги сами. Това мълчание не беше изпълнено с неловкост. А сякаш имаше борба и страст събрани в едно.
Пламъците се разразяваха бързо. Ставаха все по-големи. Все по-силни. Все по-истински. Постепенно обхванаха всичко с нежните си пламенни ръце. Стремежът им бе разруха, но непокорни бяха те. Помитаха всичко след себе си без капка жал. Изведнъж утихна всичко. Изведнъж огънят изчезна, като подплашен. Нямаше и следа от него. Само една птица нервно закръжа наоколо. Извисяваше се след това плавно, с грация слизаше надолу и се отдалечаваше. След птицата с плясък на крила се надигна друга птица. Те сякаш попаднаха във въздушна битка за надмощие и бързина. След известно време те сплетоха телата си в красив полет и изчезнаха в далечината, като сякаш никога не бяха идвали, така сякаш не бяха от значение и нямаше да се върнат.
Двата феникса се бяха влюбили неволно в битката си. Стремежът за надмощие се оказа по силен от очите й, които удавиха в себе си сърцето му. Но Рейн победи, отново полетя, този път знаеше защо, знаеше на къде, дори знаеше с кого. Единакът научи урока си по самота….


Soundtrack:

1.ГЛАВА - Zero 7 – Distractions
2.ГЛАВА - System Of A Down – Lonly Day
3.ГЛАВА - A Perfect Circle – Blue
4.ГЛАВА - Jose Gonzalez – Heartbeats
5.ГЛАВА – Machine Head – Silver
6.ГЛАВА – Faith No More – Evidence
7.ГЛАВА – Machine Head - The Burning Red
8.ГЛАВА – The Cult - Painted On My Heart

Чувствам се като изпразнен от съдържание предмет. Точно както изглеждат думите ти "Обичам те". Хаотично разхвърляни вещи из цялата стая... това е душата ми. Сбор от неизвестни, в безкрайното уравнение. Да избягаш не е решение, да се бориш е непосилно, не съм готова и съм объркана...



***



Никога не съм била различна, всяка снежинка е различна, всяка капка дъжд, но не и аз. Аз съм необикновена, променлива величина. Търся си математик, не майстора, за да ме изясни. Много са ми гледните точки, но днес нямам нужда от тях. Сантименталността те прави слаб, уязвим, дори глупав. А днес съм именно такава-глупава, по теб съм се изпразнила...от съдържанието си. И ако трябва ще го духам, макар да н съм го правила отдавна и съм изгубила способността си. Голяма глупачка, а уж зряла и амбициозна жена - хлапачка. "Никога няма да се промениш - ти се хили иронично лицето от огледалото - кучки и мухльовци, всички, които те обграждат, дай боже всеки му, жалка картинка!" На никого не му пука всъщност. Въпрос на куртоазия и манталитет. Не е лесно...

Портрет на една...жена

Ема беше един от най-добрите фотографи в града. Това освен, че и беше любимото занимание, беше и начина й на живот, и работата й. Както писателите пишеха и по този начин изразяваха себе си, така и Ема, чрез своите снимки изразяваше възгледите си. Работата й, позволяваше да пътува много и да се запознава с много хора. Всъщност тя винаги е била много комуникативна и самотата й бе чужда, в аспект, че бе заобиколена от много хора, но личността и бе самотна.
Като единствено дете, тя бе израснала между много внимание и къде повече обич, къде по-малко. Беше любимката на татко и той винаги й угаждаше за всеки каприз. Отначало тя смяташе да стана известна художничка. Рисуваше пейзажи. Неща, в които може да вплете нещо и от себе си. Татко и бе донесъл от едно от своите пътувания наистина разкошен комплект листа, четки, бои, статив и папка, в която да съхранява своите неща. Тя бе много запленена от изкуството в почти всичките му форми.
Въпреки, че Ема имаше всичко , което някога е искала, винаги умееше да изразява благодарността си. Обичаше родителите си и никога не създаваше твърде големи проблеми, с които те не можеха да се справят.
На шестнайсет години, тя разви интерес към фотографията. Всичко заради една изложба, на която я бе завела една нейна учителка. Тогава тя за първи път видя отвъд всичко обикновено и познато на човек. Прииска й се да се занимава точно с това. Разглеждаше снимките в галерията с невиждан и непознат за себе си до тогава интерес. Черно-белите фотографии, изобразяващи детайли, в които никога не си се заглеждал преди, тъй като си приемал за даденост. Лица и очи, излъчващи емоции, чужди за света ти преди това. Това й се струваше толкова интересно и предизвикателно. Искаше й се тя да бе направила тези снимки, тази изложба да бе нейната. Тогава, тя сподели с татко за новото си желание и той разбира се откликна с разбиране на молбата й.
Записаха Ема в училище по изкуства. Нейния профил, беше фотография, но се занимаваше с рисуване, дори взимаше уроци по китара и испански, толкова харесваше този език. Ема обичаше екзотичните неща и всичко, което не я заобикаляше бе нов и интригуващ свят. Тя му се отдаваше пълноценно. Не обичаше да си губи времето просто така, а дори когато нямаше какво да прави танцуваше пред огледалото. Бездействието я подлудяваше. Беше заобиколена от много хора, но не считаше никой толкова близък до нейната същност. Искаше й се да си има някого, но тъй като не вярваше в хората бе избрала този начин, с много но сам…
Когато Ема започна да ходи на училище беше много любознателна и в същото време новаторски настроена. Попиваше подадената й информация, но си имаше свои възгледи. С времето ставаше все по-добра. Учителите й бях много доволни и винаги й помагаха, да се развива, насърчаваха я. Скоро сама започна да поема инициативата над работата си. Най-интересно и приятно й беше да снима човешките емоции. Понякога снимаше пейзажни снимки, но го правеше, за да не забравя какво е обичала преди и с какво се е занимавала. Това й даваше възможност да прави и другото, което обича, да пътува. И въпреки всичко, Ема си беше самотна.
В почивката между два часа, тя излезе на двора на училището си и избра някое тихо място. Подпря се на едно дърво и извади пакет цигари от джоба си. Извади една и след като я запали, вдиша дълбоко, после изпусна кълбо от дим и се отпусна в мислите си. Искаше й се да си има поне приятелка, ако не мъж в живота си. Не че й липсваха ухажори, просто не намираше нищо в тях и не считаше за необходимо да си губи времето. Но тъй като нямаше сестра или брат, нямаше с кого да споделя вълненията от вътрешния си свят. А колкото и да обичаше родителите си, не беше възможно да им каже всичко, което иска. За това се научи да се изразява чрез думите и започна да пише. Това, разбира се не я удовлетворяваше напълно, но беше някакво начало. В електронен дневник пишеше изтичащата от мислите и информация.
Ема знаеше, че за да е добра, в това което прави, всъщност трябва да бъде най-добрата. Имаше наистина съвършената техника, която можеше да си представи, имаше собствена лаборатория, в която проявяваше работите си. Имаше цяла стена в стаята си, която се състоеше от колаж, отделни снимки, които тя е направила и после залепила. Нещо като фототапет, но по-добро.
Заради самотата си, Ема се превърна в малко циничен и недоверчив човек. Дори не толкова малко, колкото си мислеше. В един момент, тя изгради своята стена, в защита от околните. Поведението й се градеше върху защитните й реакции. Разбира се, тя не искаше да бъде така цял живот, но с времето свикваше все повече и повече. Въпреки това, най-после успя да срещне една жена. С нея бяха в един курс по пейзажна фотография. Случайно се забелязаха когато се опитаха да поделят едното място за сядане. Въпреки това, другото момиче отстъпи и това спечели Ема. След като разделиха мястото и часа започна, Ема написа бележка на Алекс, че много би се радвала след училище да идат заедно някъде да се разходят. Алекс се съгласи разбира се, защо не, си мислеше тя. Нещо присвиваше Ема в стомаха и я накара да се развълнува, емоция, която тя не познаваше.
След часовете, двете момичета тръгнаха към любимото кафене на Ема. То беше нещо като арт-кафе. Снимки на известни фотографи висяха от стените му. Музиката беше приятен лек джаз с примеси на chill-out. Имаше свещи на всякъде, не че не беше ден, но прозорците бяха покрити с плътни, много красиви пердета и се нуждаеше от осветление, което не се набива на очи. Когато, Ема беше тъжна и самотна идваше тук сама и се чувстваше доста по-добре, когато си тръгваше, смяташе, че тук се крие някаква магия.
Ема, винаги пиеше много силно кафе с мляко и без захар, с портокалов сок, оказа се, че Алекс, направи същата поръчка, но не за да й се хареса, а защото тя правеше именно това, всеки ден, час след като Ема си тръгваше от това място. Изведнъж се нанизаха няколко съвършено еднакви събития и навици, които имаха в живота си и двете. Имаха напълно сходни характери, въпреки, че Алекс бе по-отстъпчива или поне даваше вид на такава. Толкова добре се разбираха, че сякаш едната е била липсващата частицата от пъзела на живота на другата. Музиката, която обичаха да слушат беше една и съща, стиховете, които четяха, снимките, които обичаха да правят. Дори на външен вид напомняха една на друга. С тази разлика, че косата на Ема беше черна, а тази на Алекс, червена, но светлите, пъстри очи, бялата кожа и широката, усмивка, удивително си приличаха. И двете имаха три еднакви порока, до колкото това бяха пороци, разбира се – пушеха, искаха да се влюбят и не можеха да стоят сами и на едно място. Толкова много неща ги свързваха, че от този миг нататък, станаха неразделни.
Бяха те двете, срещу целия свят и сякаш нищо не можеше да застане между тях, а и те не биха допуснали подобно нещо. Правеха всичко заедно, това радваше техните родители, тъй като сега се чувстваха по-спокойни, за децата си. Най-после и двете си имаха някого и вече не бяха самотни. Единственото, което можеше да ги раздели беше мъж, но вкусовете им по темата бяха толкова различни, че дори това не можеше да се случи. Всички виждаха промяната в тях, вече не бяха толкова тъмни сенките им, сега усмивките им стояха непрестанно на устните им. Вече никой не искаше да се възползва от някоя от двете и искрено им се радваха. Работеха усилено над ученето си и двете искаха да бъдат най-добрата, хубавото беше, че се интересуваха от различни видове фотография, приятелството им дори не беше застрашено от конкуренция. Вярваха си безрезервно и никой не беше в състояние да им попречи да бъдат най-добри приятелки.
Дойде лятото и трябваше да си намерят работа, по специалността, като стаж, за да могат да правят онова, което искат и обичат, разбира се, да снимат в най-добрите списания. Алекс искаше да работи за “Нешънъл Джиографик”, но Ема не сигурна, че знае къде би се чувствала най-добре, не обичаше модните списания, твърде много, но пък научните не можеха да й дадат това, което иска, за това се бе примирила, че ще снима ревюта или поне известните лица, чиито интервюта бяха на кориците на списанията. Така поне щеше да може да бъде заобиколена от нови хора и опознавайки ги да разбере коя е и какво е онова, с което ако се занимава, ще бъде най-щастлива. Въпреки, че тя беше само фотограф, в паузите между снимките имаше възможност да разговаря, с когото желае. Имаше такова излъчване, че всеки би искал да отговори на въпросите й, но не и се занимаваше с журналистика. Тя искаше да бъде изкуство, да се занимава с него и то да бъде живота й.
Изпратиха молби до съответните хора, които се занимават с набирането на стажанти за списанията, които искаха и се отдадоха на забавления, до като чакат. Дори решиха да отидат на почивка, на някои плаж, тъй като с родителите им, никога не беше толкова интересно, колкото ако бяха с някой друг. След едноседмичното забавление се завърнаха вкъщи и получили отговор на молбите си, заминаха за столицата, за да започнат работата, която искаха.
Отначало им беше трудно, защото все още никой не искаше да приеме две млади момичета толкова лесно, за талантливи и сериозни, но амбицията им накара, главните редактори и фотографи, да се замислят над първоначалните си оценки и да преразгледат работата им. Започнаха да им възлагат все по-трудни и по-трудни задачи. Разбира се това не изплаши никоя от двете. През деня те работеха на различни места, а нощем се прибираха в своята квартира и изпълнени с ентусиазъм разказваха на другата за преживяното. Никога не бяха изморени достатъчно, за това си позволяваха след вечеря да излязат някъде да потанцуват или да изпият по някое и друго питие, разбира се, не беше позволено, но те знаеха как да получават онова което искат и нищо не можеше да ги спре. Имаха си свое заведение където ходеха, клуб “Face”, там вече познаваха персонала и никога, никой не им каза нищо, дори се забавляваха много с момичетата. Там единият барман много харесваше Ема, но тя не искаше да смесва работата си с други занимания, смяташе, че ако се отдаде на изкушението да бъде с него, нямаше да бъде добра в работата си. И тя го харесваше, но не беше сигурна, че иска да си го позволи. Алекс пък хареса един свой колега в списанието, изкушаваше се да му каже какво мисли, но за сега нещо я спираше. И двете копнееха за любовта, но не знаеха как да подходят към нея. И за двете тя беше съвсем непознато чувство и материя от която не разбираха, нямаше кой да им каже какво да правят и вариантите бяха два. Да повярват и да се отдадат или да не мислят вече за това и да си вършат работата, която се иска от тях.
Не ставаше въпрос за девственост или брак, или нещо подобно. Двете отдавна имаха своите първи опити, но искаха следващото, което ще допуснат до себе си сърцата си да бъде любов. Не знаеха какво е това всъщност, защото дефинициите за нея в книгите и филмите, им се струваше напълно абсурдна и невъзможна да бъде истинска и наяве. Без значение кой какъв съвет би им дал, те решиха, че няма да се получи сега и обясниха това на съответните, засегнати. Срещнаха разбиране, но не се чувстваха доволни от това.
Мина време, лятото свърши, работата също. Всички бяха доволни от тях и ги поканиха следващата година, когато завършат да се върнат на работа там. След като вече биват назначение на хонорар и щяха да имат договори и офис места. Те разбира се бяха много щастливи. Това, което искаха най-после се бе сбъднало. С началото на учебната година, вълненията нарастваха, все повече и повече забавления бяха неотменна час от живота им. Те никога не оставяха работата си на заден план, но вече не искаха да оставят и купоните. Сякаш с възрастта и интересите им се променяха по някакъв начин. Сега мислеха много повече за момчетата и за това как да си намерят такъв какъвто искат. Алекс беше малко по-отворена в това отношение. Взе решението да се свърже с момчето от стаж и го направи. Оказа се, че и той имал чувства към нея и решиха да се срещат. Бяха много влюбени и се чувстваха много добре заедно. Не се караха изобщо, имаха напълно сходни възгледи и интереси, това ги свързваше и сближаваше. Но Ема не бе такава. Тя не знаеше какво да прави в това отношение, срещаше се с различни момчета от училище и от купоните, на които ходеха. Никой не я привличаше, тя още не бе влюбена. Сексуалните й отношения обаче не отговаряха на връзките й. Ема си беше такава, правеше каквото сметне за добре и после си отиваше, не отговаряше на въпроси и очаквания. Не се интересуваше толкова от това дали ще нарани някого, тя искаше само да се почувства по-добре. Но празнината в нея растеше все повече и повече. Ема не беше щастлива. Постепенно усмивката й увяхваше и очите й потъмняваха. Започна да чувства онази минала самота все по-осезаемо. Единственото, което й оставаше бе да снима. Сега беше станала още по-цинична от преди и по-невярваща. Сега бе сама наистина, дори най-добрата й приятелка, вее си имаше някого. Ема ревнуваше. Не заради друго, просто почувства, че някой заема нейното място и това изобщо е й харесваше. Но се чувстваше сама и тъжна и всеки разговор с Алекс се превръщаше в скандал.
Един ден, Ема си събра багажа и замина. Качи се на първия самолет за Франция и тръгна. Във Франция нямаше никого и това я стимулираше да започне на ново и да открие себе си. Самата тя не се чувстваше комфортно. Не беше вече в никакъв мир със себе си. Тъкмо беше завършила и сега можеше да си намери работа спокойно и да даде началото на новия си живот. Намери си квартира в един хубав и тих парижки квартал, таванско помещение, добре обзаведено, светло и просторно. Нищо не й липсваше. Първата й нощ беше най-тежка. Непрекъснато сънуваше кошмари и не можеше да се наспи или успокои поне. Сутринта след като вече не издържа да се върти в леглото си, Ема взе сутрешния си душ. Слезе в кафето на ъгъла, взе си чаша кафе и сутрешния вестник. Запали първата си цигара за деня и започна да прелиства вестника. На трета страница имаше статия за известен френски фотограф, които след дълго отсъствие от страната си, се завръща и довечера ще прави изложба в малка галерия, която се оказала близо до квартирата й. Тя се усмихна и реши, че това е нещото, което ще й помогне да започне наново. Допи си кафето и тръгна да се разхожда. Като малка родителите й я водеха два пъти в годината тук и тя познаваше града много добре. Намери една малка книжарница и влезе вътре, искаше да си купи някоя книга, отдавна не го беше правила. После си купи и бои, четки и платна. Взе си пакет цигари, бутилка вино и се прибра в стаята си. Застана на прозореца и вдъхновена започна да рисува пейзажа, който се разкриваше пред очите й. започна да чувства спокойствието с всяко движение на четката си. Усмивката и се връщаше отново и отново, но празнината й все още не си отиваше. Когато завърши картината си, Ема се отдръпна назад, за да я разгледа и беше доволна. Седна на пода, запали цигара и отпи глътка вино. Не си даваше сметка, колко часа бе рисувала, но бе минал половината й ден. Сега и остана само да се изкъпе и преоблече, за изложбата довечера.
Галерията беше малка, събираше не повече от четиридесет души. Но вътре имаше не повече от петнадесет човека. Всички разговаряха оживено и се смееха. Разглеждаха снимките окачени на стените и поздравяваха одобрително фотографа. Ема влезе в помещението и всички погледи бяха отправени към нея. На нея разбира се това не й пречеше по никакъв начин, тя бе свикнала с това. Взе чаша вино от подноса, който и поднесоха и се за разхожда на високите си токове из залата. Застана пред една огромна черно-бяла фотография и застина. Тя изобразяваше едно малко момиченце, прегърнало с двете си ръчички едно мече и се бе загледало някъде отвъд всичко. Така чисто и непокварено изглеждаше то в светлата си рокличка, с русите си плитки и огромни, любопитна, светли очи. Тя се загледа в снимката и се замисли за нещо, кой знае за какво…. Изведнъж дойде фотографа, доста по-млад от колкото тя си бе представяла и сепна нейното блажено мечтание. Заговориха се и той усети нейното притеснение и възхищение. Стана дума за професионалната гледна точка на нещата. Той й предложи среща на другия ден в неговия офис, за да обсъдят това, какво той може да направи за професионалното й израстване. Той й даде визитка и тя се отдръпна от него и довърши обиколката си из галерията. Когато приключи се обърна с лице към хората, усмихна се въпреки, че знаеше че никой няма да забележи това и си тръгна.
На другия ден, тя се поколеба и може би от притеснение или нещо друго, не се отби в офиса, нито се обади по телефона. Сякаш вчерашния ден го нямаше. Но в стомаха й имаше някакво вълнение. Тя не можеше да си го обясни. Но все пак се отдаде на чувството и го запази за себе си. Отби се офиса на едно модно списание, за да поговори с модния редактор и уреди да започне в пробен период там. Ако са доволни от нея я наемат и започва да работи там. Ема беше много добра вече и за това не беше никакъв проблем за нея да успее да убеди хората в списанието в своите качества. Те я наеха и живота и тръгна точно както го бе планирала. Всеки ден се срещаше с различни хора. Снимаше, ходеше по коктейли, търсеха я и от други места, което също и допадаше. Работата се превърна във всичко за нея. Но онази празнина, която така и не можа да запълни, заради която замина, започваше да расте и да я задушава и не знаеше какво да прави. Мина много време от както тя замина за Франция. Много време от както стана утвърдено име във фотографията. Но не беше напълно удовлетворена.
Един ден до като пиеше кафето си на прозореца в квартирата си, тя се обади на Алекс. Е се бяха чували няколко години и това я измъчваше. Алекс й се зарадва ужасно много. Тя разбираше заминаването на Ема и така й не се опита да я упрекне или да я задържи. Знаеше, че е напълно безсмислено. Когато разбра, къде е приятелката й, Алекс хвана първия самолет за Париж и отиде при Ема. Остана известно време при нея и те дълго си разказваха. Алекс вече бе омъжена за онова момче и беше все така щастлива. Разбира се, знаеше какво е решението за приятелката си и й го каза. Тя я упрекна само за фотографа и несериозното й отношение и нищо повече. Но знаеше, че ако й е писано да бъде щастлива с мъж, то това непременно ще се случи. След няколко дни си замина, но обеща че ще се опита да се премести при нея, за да бъдат заедно след всичките тези години. Поне да бъдат в един град. Знаеше, че мъжът й няма да откажа, за това скоро след срещата на двете, Алекс се върна завинаги, за да я пази и да помага.
Една нощ Ема, случайно се натъкна на фотографа, този път на една нейна изложба. Той бе видял статията във вестника, всъщност той бе следил цялата й кариера, защото знаеше, че тя ще бъде много добра, когато успее да намери себе си и да се почувства спокойна. Когато видя, че тя е сбъднала мечтата си и е направила изложба, той не устоя на изкушението и отиде. Снимките които бе събирала цял живот за себе си, бяха в рамки на стените. Тя беше горда, най-после бе станала най-добрата. Така пишеше в критиката по вестниците. И когато той влезе в залата, нещо я накара да се обърне. Знаеше, че най-хубавото ще се случи сега. Срещнаха се по средата на галерията. Тя бе израснала, като човек, като творец, като жена. Това вече личеше в очите й. Те не бяха тъмни и празни, а блестяха. Погледите им се пресякоха и озариха цялото помещение със светлината си. С усмивките си накараха всичко да заблести. Докосвайки върховете на пръстите на ръцете на другия, те сливаха душите си завинаги. Самотата й бе възнаградена, след дългото чакане и тъга, тя най-после бе влюбена. Най-после някой бе влюбен в нея.