Кая беше отегчена..но дали, защото беше видяла и преживяла всичко или всъщност и се бяха струпали твърде много неща....
Тя беше самотница. Но не истинска. Обичаше да е сама само през определено време от деня...през останалото обичаше да запълва дупки и да спасява света. В компанията на някого разбира се.
Винаги й се случваше да срещне някой счупен, някой изкривен, душевно осквернен, обран от емоции...абе изобщо, някого, когото тя трябваше да спаси. А как точно?! Това тя, никога не знаеше.
Поради простата причина, че тя беше магнит за душевно разбити и силно обременени, предимно мъже, Кая се чувстваше длъжна да присъства в живота им. И наистина да се превърне в нещо като техен спасител. Не че те искаха някой да ги спасява. Не, че тя от своя страна знаеше какво да стори за тях. Но се бореше с вятърни мелници и опитваш е странни еквилибристични умения.
Никога не и омръзваше да обяснява. Скачаше пламенно, размахваше ръце, сякаш още малко и щеше да полети. Отваряше широко очите си. Устата й се разтваряше като изригващ вулкан и думите й, не проповедите й сами се изстрелваха навън и залепваха за лицето на отсрещния човек. Влизаха в ушите му и кантяха. Думи - морални, за ценностите, за несправедливото, кармата, разплатата, желанията....за любовта. Опитваше се да ги превърне в спасителни сламки и да ги раздаде. Това никога не се случи...
След всяка спасителна операция, Кая, се изпразваше от съдържанието си. Ставаше малка и незначителна. Ставаше куха и неспособна на обича. Покрита с пелена от тънки, малки, съвсем прозрачни, кристални сълзи. Тя се затваряше в малкия си замък, на господарка на мъртви души. Обмисляше всичко. Плачеше и се успокояваше. Започваше да се регенерира. След което, събрала нови сили и желание, и вяра, тръгваше да броди навън. Възстановяваше социалния си живот.
Преодоляла и забравила разочарованието на предишния си неуспех, малката господарка се втурваше да спаси новите си мъртви души.
P.S. Маниакалната парадоксална шизофрения на любовта....
